— Може да си прав, Ка-ну — отвърна замислено Кош, Кралят на Турания. — Но където и да са, ние трябва да ги открием и да се бием с тях. Сега въпросът е само един — те или ние. Ще живеем ли като свободни хора, или след хилядолетия ще стенем отново роби.
— Това са думи, достойни за Крал и истински мъж! — извика Кулл. — Ти все повече ми харесваш, Благородни Кош. Прав си! Ще ги намерим, дори да са на края на света, ще претърсим безводните пустини зад границите с Грондар и ще се срещнем с тях. Ще пречупим веднъж завинаги гръбнака на Змията и ще унищожим всичките й следовници. А сега — напред!
Морето от воини, заобиколило Кулл, избухна в бойни възгласи. Отвсякъде се чуваше: „Кулл! Крал Кулл! Води ни Кулл! Ще унищожим Змията!“
Армията потегли и на следващия ден беше пред вратите на Камула, столицата на Зарфуана. Кралица Арим ги посрещна радушно. Беше красива, едра жена, около четиридесетте, облечена в изумрудена рокля, обшита с диаманти. Черните й коси се спускаха по раменете, а огнените й черни очи не се откъсваха от Кулл.
— Кралю на Валузия — заговори му тя с мек, напевен глас, — нашият посланик в Империята ти ни уведоми за всичко станало в Двореца. При нас, в Зарфуана, Култът към Змията беше разпространен, защото ние сме толерантни към всички религии. Сега вече зная какво се крие зад този ужасен култ. Армията ми унищожи много от храмовете им, научихме свещените думи от наши търговци, дошли от Валузия, и сега претърсваме и най-закътаното селце в кралството. Всички са длъжни да повтарят думите и да целуват Летящия Дракон. Интересно, но в Двореца открихме едва десетина от тях, за жалост единият бе приел чертите на Маршала на армията ми. Сега всичко е свършено. Бъдете мои гости, докато се подготвите за похода.
И тя хвърли изкусителен поглед към Кулл през премрежените си очи.
Застаналият зад Краля Ка-ну се засмя високо.
— Останала си си същата, Арим, откакто те видях преди двадесет години в Града на Чудесата във Валузия — каза той. — Тогава беше малко девойче, дошло с майка си на посещение при Краля на Валузия, но Бога ми, помня тези премрежени очи и изкусителния пламък в тях. Толкова приличаш на майка си!
Старият посланик на Пиктия поклати глава, потънал в мисли за миналото.
— И ти не си се променил, Ка-ну. Още тогава те наричаха Старият Мъдрец, макар че едва бе прехвърлил петдесетте — отвърна му усмихнато Кралицата. — Помня, че никоя жена не можеше да ти устои, не зная как го правеше, с омайни думи или мъжественост, но майка ми веднага попадна под обаянието ти. Помня и други неща, но да не говорим за миналото.
— Изглежда, нашият мъдър приятел е имал бурен живот на младини? — засмя се Крал Кош.
— О, Кралю, той и сега е такъв — отвърна му Ка-ну. Очите му блестяха като на сатир. — Но възможностите, естествено, са по-малки.
Кулл, когото разговорът забавляваше, се намеси:
— Благодарим ти, о, Кралице, но трябва да вървим. Войската е разположена северно от града, ще преспим там, а утре рано потегляме към Грондар!
— Жалко — промълви Кралицата. — Но щом такова е желанието ви, вървете. Позволи ми все пак, Кулл, Императоре на Валузия, и аз да участвам в похода срещу враговете на човешкия род. Утре ще се присъединим към вас със седем хиляди от воините си.
Кулл поиска да каже нещо, но спря и се поклони.
— За нас ще бъде чест, Кралице.
На другата сутрин, подсилена от войските на Ка-ну и на Кралица Арим, Армията потегли към Грондар.
Глава седма
Часът на Кулл
След по-малко от месец Кулл и войските му се озоваха пред големите мрачни планини, ограждащи Кралството на Грондар от Запад. Преминаха през единствения проход, който ги разделяше — Големия процеп, както го наричаха местните жители. В прохода имаше стражи и войници, охраняващи границата, но всички ги очакваха и Армията премина свободно. След три дни пътуване през мрачните дефилета, оградени с отвесни скали, и безбройни потоци, спускащи се от тях, войските се изкачиха на високо плато, обрасло с гъсти гори от дъб и бук, и се отправиха по Големия Северен Път към столицата на Грондар — Алавак. Времето стана доста студено, постоянен северен вятър ги съпровождаше и пронизваше телата им. Местните хора бяха облечени в кожи, с големи шапки на главите. Грондарците бяха известни майстори-ковачи, чиито изящни творения се търсеха навсякъде. Занимаваха се много и с животновъдство, по пътя войската срещна големи стада биволи, овце и крави. Мъжете бяха високи, със смръщени лица и кестеняви коси, подстригани късо. Бяха въоръжени с големи двуостри мечове, пики и лъкове. Само Лемурийците можеха да им съперничат в стрелбата с лък. Навсякъде Армията на Кулл бе посрещана тържествено, мълвата вървеше пред нея и всички знаеха за мисията им.