Намериха много малко храмове на Змията, всички бяха напуснати от обитателите си.
На два дни път от Алавак от гората изскочи отряд конници и се приближи към тях. Водеше ги красив юноша с широкопола шапка на главата, облечен целият в черно. До него яздеше възрастен мъж с побелели коси и черна превръзка на лявото око.
Кулл спря и изчака конниците да приближат.
— Идваме с мир — промърмори юношата, гласът му, макар че шепнеше, бе нежен и мелодичен. — Ти ли си Кулл, Кралят на Кралете, предводител на Армията на хората.
— Да! — отвърна Кулл. — Това е Армията-отмъстител. А кои сте вие?
— Имаме важно послание, Императоре — продължи юношата. — Ще можем ли да говорим насаме?
Застаналият до Краля Брюле подозрително изгледа новодошлите. Кулл се замисли и каза:
— Добре, но само вие двамата. Момчето и човекът с побелелите коси. Другите да останат тук. Брюле, заеми се с тях.
Набързо бе вдигната малка шатра и Кралят покани гостите си в нея. Ръката му не изпускаше дръжката на меча.
Останаха сами. Юношата погледна по-възрастния си придружител и премести погледа си върху Кулл. След това свали голямата кожена шапка от главата си.
Кулл едва сдържа възклицанието си. По раменете на юношата се разпиля гъста, падаща на вълни кестенява коса. Юношата се превърна в красива девойка с нежна като крило на пеперуда кожа и дълбоки сини очи. През цялото време погледът й не се откъсваше от очите на Кулл.
— Аз съм Морел — каза тя с тих мелодичен глас. — Единствената останала жива от царския род на Грондар. Страшни събития сполетяха страната ни през последните няколко месеца. Търся помощ и закрила при теб, о, Кралю на Валузия. Помощ, за да отмъстим за мъртвите и да спасим страната си.
Докато говореше, нещо странно ставаше в душата на Кулл. Никога досега не беше изпитвал подобно чувство на съжаление и жажда за мъст.
Момичето прекара пръсти през разкошната си коса, на ръката й проблесна сребърна гривна с изобразен на нея Летящ Дракон.
— Какво се е случило? — попита Кулл. — По пътя си срещнахме много малко от жителите на страната ти и почти не разговаряхме с тях.
— Всичко започна преди два месеца — отвърна Морел и в очите й се появи тъга. — Бяхме събрани на бал в двореца по случай Първия есенен ден — празник, честван от незапомнени времена в Грондар. Баща ми — Васет, Кралят на Грондар, беше мрачен нея нощ, току-що бе дошъл посланикът ни от Валузия, който лично му бе предал всичко, което се бе случило в твоя двор. В Грондар храмовете на Змията са много малко — един в столицата Алавак и още три на Изток, към река Стегус. Ние се прекланяме пред Валк, да бъде светено името му, но в страната ни има най-различни малки култове, а баща ми беше толерантен владетел и не забраняваше никой, макар че гледаше с лошо око на Храма на Змията. Струваше му се неестествено човешки същества да боготворят Змия. Същата вечер към полунощ пред двореца спряха около стотина воини — бяха облечени в дрехи на благородници от Валузия, Верулия и Зарфуана. Помолиха баща ми за подслон и той ги покани на бала. Извика мен и по-големия ми брат и ни каза да напуснем двореца, да се скрием в планините с най-верните ни хора, предварително да ги проверим с думите и Летящия Дракон, както бе ни съобщил посланикът във Валузия. Тръгнахме, макар че брат ми не искаше да изпълним заповедта. И след това…
Момичето оброни глава на гърдите си, сълзи се стичаха по нежните му бузи. Кулл изпита изненадващо силно чувство на жалост.
Сложи леко ръка на рамото й и каза:
— Продължавайте, Принцесо на Грондар! Разбирам мъката Ви, но трябва да знам всичко.
Тих като сянка, Брюле бе влязъл в шатрата и стоеше в един ъгъл, огънят осветяваше бронзовото му тяло.
— Мога ли аз да продължа, Кралю? — обади се белокосият спътник на Принцесата. — Нейно Величество е много развълнувана. Горкото дете е напълно изтощено.