— Кой си ти? — попита мрачно Кулл.
— Исав, на Вашите услуги, Кралю на Валузия. Далечен братовчед на покойния Крал, пътешественик и философ, занимавам се с история. Не се бойте от мен — той запретна ръкава си, на китката му се видя същият амулет, като на Кралицата. — Аз съм един от малкото, които са били няколко пъти зад река Стегус и са се завърнали без да полудеят. Нека Ви разкажа всичко, което се случи.
— Говори! — отвърна Кулл.
— Както Ви каза Нейно Величество, защото сега по право и закон Морел е Кралица на това нещастно Кралство, баща й покани воините на бала. Нещо в държанието им, различното им облекло и късният час на идването им ме усъмни. Оставих Морел и по-големия й брат Долан под грижите на предани благородници и воини, а аз се отправих към казармите. По пътя срещнах много хора, идващи от Храма на Змията. Очите им бяха втренчени в нещо, което никой не можеше да види, вървяха като в транс, в ръцете на някои видях оръжие. Вдигнах казармите с войниците от Армията на Грондар под тревога и им обясних положението. За жалост някои от военачалниците се присмяха, помислиха ме за луд и казаха, че няма да направят нищо, докато не получат писмена или устна заповед от самия Крал. Тогава извиках забравените думи и вдигнах ръката си с амулета на Летящия Дракон. Нашият посланик бе донесъл доста такива, изковани от изкусните майстори на Валузия. Реакцията беше мигновена и ужасяваща. Чертите на лицата на много от командирите на армията, дори и на по-нисшите чинове, промениха облика си и се превърнаха в глави на огромни змии. Те нападнаха ужасените войници, като в същото време издаваха висок пронизителен вик, каращ конете да обезумяват. От храма им отговориха със същия сигнал и видях тълпа от хора, тичащи към казармите. С помощта на останалите военачалници успях да вдъхна смелост на поразените от кошмарната гледка войници и да ги поведем в бой. На плаца пред казармите се разигра истинска битка. Войниците на Грондар, превъзмогнали страха и озлобени от смъртта на другарите си, се сражаваха смело. Скоро площадът пред казармите се изпълни с купища тела. Повечето бяха на умиращи хора-Змии и техните поклонници. От храма придойде втора вълна нападатели, но войниците, с тежките си, високи колкото човек лъкове, ги избиха още преди да стигнат до нас. След това поведох армията към двореца. Докато се сражавахме около казармите, Крал Васет вдигнал тост за гостите на бала, като накрая произнесъл старинните думи.
В двореца се въдворило моментно мълчание, последвано от викове на ужас, страх и ярост. Много от поканените променили лицата си и се показали отвратителните чудовища, в такива се превърнали и пристигналите в полунощ благородници. Кралят извадил големия си меч и пронизал най-близко стоящия до него човек-Змия. Битката започнала. Била неравна и кървава. Много от стражите се оказали хора-Змии и всички се нахвърлили върху Краля. Благородниците, повечето от които не били въоръжени, се помъчили да спасят владетеля си, но паднали под копията и мечовете на хората-Змии и нахълталата през вратите тълпа от техни поклонници. Младият Долан — Престолонаследникът, повел част от въоръжените воини, верни на Краля, в отчаян опит да го спаси, но силите били неравни. След всеки убит човек-Змия или поклонник се явявали други двама. Накрая и той бил повален от удар в гърлото. В този момент ние влязохме в двореца. Ужасени и разярени от видяното, воините на Грондар подложиха всички на масова сеч. Купове убити жреци на Змията и техни обожатели покриха пода. Мисля, че никой не успя да се измъкне жив от тази касапница. Тогава дворецът лумна от всички страна, подпален от идващите нови тълпи последователи на Змията. Огледах се, видях, че Васет и Долан са мъртви, оставих на един от военачалниците да се справя с идващите неприятели, изпратих вестоносец до казармите със заповед да нападнат храма. Взех Принцеса Морел, всъщност вече Кралица, и десетина воини и се отправихме към планините. Не знаех с каква сила разполагат хората-Змии в столицата и предпочетох да запазя живота на Кралицата.
Исав спря дългия си монолог и наведе глава. От очите на Принцесата течаха сълзи. Кулл каза с нежен глас, толкова необичаен за него, че Брюле ококори очи.
— Тук сте в безопасност, Кралице. Ще Ви заведа до моята шатра. Поспете! Зная, че нищо не може да стопи мъката Ви, но се опитайте да поспите. Рано сутринта тръгваме към столицата на Грондар.
Младата Кралица му се усмихна през сълзи и пое след него.