По-късно, седнал край малкия огън, запален пред шатрата му, Кулл мълчаливо гледаше пред себе си. На два пъти се опита да каже нещо, но спря и тръсна глава. Брюле го наблюдаваше отстрани и се засмя тихо.
— Какво има сега? — изръмжа Кулл.
— Нищо. Не предполагах, че Могъщият Кулл, Крал на Кралете, ще бъде сразен толкова бързо.
— Сразен?
— Е, да кажем, влюбен — засмя се весело Брюле. — Но това не е срамна загуба, Кралю.
— Какво говориш? — Кулл се изправи на крака. — Какво влюбване? Просто си мислех.
— За едно красиво лице, с дълбоки като сини вирове очи? — засмя се отново Брюле.
Кралят се замисли за миг, после махна с ръка и се отправи към гората.
Тихият смях на Брюле го гонеше по петите.
През следващите три дни по пътя към столицата на Грондар Кулл непрекъснато се въртеше около младата Кралица, стремейки се да разведри мрачното й настроение. Опитите му бяха толкова непохватни, а понякога и трогателно-смешни, че забавляваха Брюле, Кош и Ка-ну. Старият Пикт също яздеше често ДО Кралицата, говорейки й непрекъснато. Широката му ерудиция и забавните истории, който й разказваше, смекчаваха понякога чертите на лицето й, дори на няколко пъти тя му се усмихна.
На втората нощ след срещата им с Кралица Морел Кулл повика Брюле в шатрата си.
— Не мога повече така! — извика Кралят. — Изглежда, съм омагьосан! Нормален човек, изправен пред мисията да спаси човешкия род, не може да мисли ден и нощ само за едно.
— Да извикаме лекарите или някои от магьосниците, занимаващи се с Бяла магия, Кралю? — отвърна с равен глас Брюле.
— Магьосници! Ти чуваш ли се какво говориш, приятелю? — отвърна му Кулл. — Исках просто да се посъветвам с теб.
— Мога да ти дам съвет — отвърна сериозно Брюле. — Виждал съм тази болест у много хора, но не съм предполагал, че ще те засегна толкова дълбоко.
— Какво искаш да кажеш?
— Ти си влюбен, Кулл — отвърна Пиктът. — Нещо повече — влюбен си до полуда. Това е и добро и зло, зависи как ще го погледнеш. В момента не е добро, защото ни предстои битка. Не обикновено стълкновение, а сблъсък между две раси, от изхода й ще зависи и по-нататъшният ход на историята на човечеството. Беше силен, Кралю, овладей чувствата си, поне засега. А след победата ще мислиш отново.
— А тя?… — лицето на Кулл се покри с гъста руменина.
Брюле се плесна с ръце по кръста и избухна с смях.
— Изплю камъчето, приятелю! А тя… не зная, жените са непредсказуеми, но мисля, че никой не би могъл да издържи на чара и изисканите ти обноски…
И Пиктът напусна шатрата с усмивка на уста.
Кулл остана замислен, загледан в догарящия огън, подпрял главата си с ръка.
На третия ден стигнаха Алавак — столицата на Грондар. Градът все още носеше белези от пожарите и разрушенията. Навсякъде беше пълно с войници. Кралица Морел яздеше пред Армията. При появата й се зачуха радостни възгласи, хора се разтичаха по всички посоки, за да разнесат радостната вест из столицата. Скоро хилядно множество се събра по улиците. Хората викаха името на Кралицата и хвърляха цветя. Морел повдигна глава към поданиците си, лицето й засия, красивите й сини очи заблестяха. Брюле чу изпъшкване до себе си. Кулл следеше с нещастен поглед на пребито куче преобразената Кралица. Досега в държанието и облеклото й имаше нещо момчешко, но днес, яхнала големия си бял кон, с развети коси и блеснали очи, тя беше наистина прекрасна. Ка-ну, застанал от другата страна на Кулл, се изсмя високо.
— Дали да не направя предложение на тази разтваряща се розова пъпка? — попита той, намигвайки с око.
Кулл му отправи унищожителен поглед и старият Пикт млъкна, но лукавата усмивка не слезе от устните му.
Стигнаха до централния площад, където пред почернелите от пожара стени на Двореца се бяха събрали хиляди хора. Вдясно от палата се виждаха купища развалини, сред които стърчеше част от кула, прогнил бурен сред море от цветя. Това беше останало от Храма на Змията.
Възрастен мъж, яхнал великолепен черен кон, облечен в посребрена ризница, се приближи към тях. С него яздеше и посланикът на Грондар във Валузия.
— Сърцето ми прелива от радост, о, Кралице! — каза воинът. — Всички мислехме, че сте загинали в жестоката битка с чудовищата в Двореца. Търсихме тялото ти навсякъде, но не открихме нищо. Тялото на баща ти — Краля, и на Престолонаследника, бяха погребани във фамилната гробница на Кралете на Грондар. Веднага след нападението и след предупреждението, което отправи твоят родственик Исав, повиках гарнизоните ни от Изток и Север. През това време успяхме да унищожим врага в Двореца и из улиците на града. Когато го прочистихме целия, атакувахме храма и унищожихме всички в него. Беше жестока битка. Хората-Змии и последователите им, около четири хиляди на брой, се сражаваха с невиждана ярост. Фанатично се хвърляха върху остриетата на мечовете и копията ни. Бихме се около два часа, след това нахлухме в храма и го подпалихме. Гонехме тези създания на ужаса по многото издълбани в земята тунели и ги изклахме до крак. След това проверихме всички жители на столицата. Ковачите ковяха денонощно амулети на Дракона с разперени крила и сега всеки Грондариец носи такъв на ръката си и знае свещените думи. Междувременно дойдоха подкрепленията, цялата армия се отправи на Изток и унищожи трите храма на Змията в северните ни области. Два от тях вече бяха напуснати. Сега край бреговете на Стегус — реката на Плача, няма нито един жив човек-Змия или негов поклонник.