— Справили сте се повече от отлично, скъпи Маршале — отвърна със светнало от радост лице Морел. — Не мога да Ви наградя с нищо — вече имате всички отличия на Грондар, но нека все пак Ви подаря нещо, което да напомня за вечната ми признателност към Вас.
И тя свали от гърдите си златен медальон с огромен жълт камък, който като че ли поглъщаше лъчите на слънцето. Маршалът се поклони ниско и целуна крайчеца на дрехата й.
— Народе на Грондар! — извика тя. — Благодаря ти. Когато полуживи успяхме да се спасим от горящия Дворец, мислех, че всичко в живота ми е свършено. Баща ми и брат ми бяха мъртви. Дворецът, символ на силата на Грондар, гореше, отвсякъде нахлуваха творенията на Ада или съмишлениците им. Избягахме с чичо ми Исав и около двадесет воини. На другия ден ни нападна отряд поклонници на Змията, воден от двама хора-Змии. В битката загинаха половината от хората ми. Останалите се залутахме из големите гори на Запад от Алавак. Бяхме спасени от тези хора, които виждате пред себе си. Те са начело на Армия, каквато светът не е виждал от векове — петдесет хиляди войници от всяка от Седемте Империи — Валузия, Фарсун, Верулия, Турания, Зарфуана, тук са войници и от далечните острови на Запад — Пиктите, и храбрите стрелци от Лемурия. Хора от различни Империи са се обединили с една-единствена цел — унищожението на Върховното зло — Децата на Змията, техните поклонници и религията им. Водят ги самите им Крале или Маршали. Ето, до мен стои Крал Кош — Император на Могъщата Турания, до него е Кралица Арим — начело на войските на Зарфуана. Маршалът на Верулия и Престолонаследникът на Фарсун. Отляво до мен е Ка-ну Мъдрият — посланик от далечната, обвита в мъгли Пиктия, който пръв прозря истината. А зад мен стои човекът, който сам е убил в неравна схватка двадесет от хората-Змии, разбрал е опасността, която те носят, и е организирал този поход. Човекът, който ми даде защита и помощ, когато бях сама и слаба. Кралят, на когото всички се подчиняват не само заради легендарната му сила, мъжественост и храброст, но и заради неговия ум и способности — Кулл, Кралят на Валузия. Преди повече от седем години, когато бях малко дете, ние се сблъскахме с войниците му във войната край границата на Зарфуана, но сега той ни носи мир и нещо повече — възможност да се влеем в редиците на Армията му и да се бием срещу общия враг. Това е война на живот и смърт — или ние, хората, или Децата на Змията. Единственият човек, който може да извоюва победа за нас, е Кулл, Крал на Кралете, Император на Валузия, приятел на всички владетели на Седемте Империи.
Последва минута тишина и страхотен вик от хиляда гърла взриви централния площад.
— Кулл! Да живее Кулл! Води ни, Кулл! Морел! Да живее нашата Кралица!
Владетелката на Грондар се обърна към Императора на Валузия, усмихна се и му каза шепнешком:
— Трябва да им отговорите, Кралю! Моля Ви!
По време на речта на Морел Кулл стоеше неспокойно на коня си. Когато чу думите й, отнасящи се за него, той почервеня, после побледня и заби очи в гривата на коня си. Щом Кралицата свърши, Кулл се огледа наоколо. Очакваше да види мрачните лица на другите крале и кралици, чиито заслуги не бяха подчертани толкова много, но срещна само приятелски усмихнати лица. Крал Кош го потупа засмяно по гърба. Очите на туранеца бяха изгубили жестокия си пламък. Родер от Фарсун и Маршалът на Верулия го гледаха с възхищение, дори по червените устни на кралица Арим играеше весела усмивка. Ка-ну хихикаше доволно, а Брюле се наведе към него и прошепна усмихнат: