— Е, и аз имам заслуга за избиването на двадесетте хора-Змии, но се оттеглям, поне петнадесет ти уби съвсем сам.
Кулл разтърси мощните си рамене. Напрежението, натежало през последните дни върху плещите му, изчезна. Гласът му прозвуча сурово, като тътен от гръмотевица:
— Хора от Грондар! Аз съм воин и ще ви говоря като воин. Моментът е настъпил, ударил е часът, в който всеки може да докаже дали е воин, крал, кралица, ковач, търговец или домакиня. Дали е човек, готов да се бие за децата и семейството си, или роб. Хората ще тръгнат с мен и тези около мен. Робите нека останат, нямаме нужда от тях.
Виковете, процепили въздуха, бяха още по-силни от предишния път. Над всичко се открояваше името „Кулл“. Грондарците бяха най-пострадали от хората-Змии и най-много от всички желаеха да отмъстят.
Същата вечер в едното, незасегнато от пожара крило на Двореца, отново се събра военният съвет. Кулл огледа присъстващите и каза:
— Нашата мисия в Грондар приключи. Тук са се справили с положението, принцеса Морел е приета от всички като законна Кралица. Нямаме повече работа. Остава ни да преминем река Стегус и в пустите земи зад нея да търсим последното убежище на хората-Змии. Има ли люде в Грондар, които знаят точното му местоположение?
— Аз го знам, Кралю — обади се белокосият Исав. — Както ти бях казал още при първата ни среща, аз се занимавам с история. Бил съм много пъти на другия бряг на Стегус. Бродил съм сред дивите племена, живеещи на Север, и от тях знам за Каа — огромния Храм на Змията, издигнат в долината близо до леглото на пресъхнала река. Пътят дотам е през суха, безводна, камениста пустиня, където растат бодливи храсти и малки безлистни дървета. Самия храм успях да видя само веднъж, и то много отдалеч — честно казано, изпитах страх да се приближа повече. Зная нещо, което сигурно трябва да имаме предвид — всяка сутрин и вечер от храма се разнася дълъг, протяжен вик, може би дори не е вик, а звук от някакъв неизвестен инструмент, както и да е, от него конете стават неспокойни, късат поводите си и ако не са завързани, бягат в пустинята. Изглежда, този звук им действа по някакъв начин. Хора, които срещах, макар и рядко, на другия бряг на Стегус, ми казаха, че правят специални восъчни запушалки или завиват главите на конете си, за да не го чуват.
— Ето едно навременно предупреждение — обади се Крал Кош. — Аз съм чувал за този звук. Когато получих известието, че Кулл тръгва с Армията си срещу Змията, накарах да ми доведат всички, които са ходили в Пустинята на смъртта, както ние я наричаме. Разказите им много приличаха на твоя, Благородни Исав. Още преди да тръгнем в поход, поръчах да направят за конете на Армията специални покривала за главите, подобни на тези, които са използвали малцината изследователи, проникнали в Пустинята на смъртта.
— Тогава трябва да направим такива и за нашите коне — извика Кулл. — Това ще отнеме много време.
— Не се безпокой, о, Кулл — отвърна Кош, — имам достатъчно за цялата Армия. Изработихме повече, защото знаехме, че вашата войска няма да е подготвена за това.
— Тогава нищо не ни спира — каза решително Кулл. — Утре потегляме. Имаме два дни път до границата на Грондар, един — за да преминем Стегус, и още колко, Исав, до Храма на Змията?
— Може би три, най-много четири дни, ако яздим по цял ден — отвърна беловласият мъж.
— Значи всичко е решено — Кулл се изправи на крака. — Кралица Морел остава да въведе ред в кралството си, предлагам Арим, владетелката на Зарфуана, да й помогне. А ние тръгваме утре призори.
— Никога няма да оставя воините си, Кулл — отвърна Арим. — Вече тридесет години се оправям с мъже, ще се справя и сега, пък било то с мъже-Змии. Кажи ми, Ка-ну, ще успея ли? Ти си ме учил на много неща.
Старият Пикт поклати глава и се усмихна лукаво.
— Ако някоя жена е способна да се справи с хората-Змии, то това си ти, Арим — каза сериозно той. — Бих съжалил всеки мъж, който се изпречи на пътя ти.
— Да, но младата Кралица — започна Кулл…
— Младата Кралица трябва да бъде там, където е Армията й — прекъсна го Морел. — Зная, че искаш да остана, Благородни Кулл, воден от мисълта за моята безопасност, но тук, в този Дворец, пред очите ми бяха подло убити баща ми и по-големият ми брат и аз искам да присъствам при унищожението на враговете на човешката раса. Това е мое право и задължение.
Очите на Морел светеха с твърд пламък, бузите й бяха зачервени.