Гласът на Кулл се извиси във въздуха — гръмовен, изпълнен с ярост и стомана. В леденосивите му очи блестеше безумният блясък на човек, обхванат от бойна лудост.
Кош вдигна ръка и десетте хиляди туранци препуснаха след него по изпотрошените плочи на Големия Северен Път.
От воините на Фарсун се чу див боен вик. Пехотата закрачи тежко напред. Дългите копия на воините по-навътре в каретата лежаха върху раменете на първите. Бойните барабани забиха равномерно в такт със стъпката на пехотинците.
Воините на Грондар вървяха до Фарсунската пехота, преметнали през рамо големи бойни лъкове и колчани със стрели. Тежките бойни мечове се удряха о бедрата им. С бойни викове и крясъци конницата на Верулия, водена от Маршала си, както и конниците от Зарфуана препуснаха по фланговете.
Чакаха ги.
Пред входа на долината се бяха наредили хиляди воини, защитници на Храма на Змията. Внезапно във въздуха се понесе дълъг протяжен звук, изпълнен с агония, косите на хората настръхнаха. Конете, чиито глави бяха завити с чуловете, донесени от Краля на Турания, почти не реагираха.
Двете армии се сблъскаха в мига, когато слънцето се скри.
Тежките стрели на воините на Грондар затъмниха небето. Много от защитниците на Змията бяха повалени от тях. След миг и пехотата на Фарсун се вряза в тях. Въпреки голямата си численост врагът не бе равностоен. Между обожателите на Змията се виждаха войници, дори офицери, познаващи бойното изкуство, но многочислените защитници на храма бяха обикновени хора, наистина въоръжени с копия и мечове, но без никаква подготовка. Воините на Кулл изкрещяха древните думи, само десетина души се превърнаха в хора-Змии, явно всички бяха останали в храма. Защитниците на Змията се биеха като обезумели, сами се натъкваха на копията и се хвърляха като хора, лишени от разсъдък, под копитата на конниците. Пехотата и леката кавалерия ги премаза. Навсякъде се виждаха купове мъртви тела. Кръвта се смесваше с дъжда и потъваше в пясъка или в процепите на скалите. Хората-Змии обърнаха конете си и препуснаха към храма. Останалите живи поклонници ги последваха, като се мъчеха да задържат настъпващата пехота. Опръскан с кръв конник долетя до чакащия по-напред Кулл и извика:
— Всички са мъртви, Кралю. Избихме ги до крак. Малцината оцелели бягат към храма. Пехотата на Фарсун е по петите им заедно с конниците!
Кулл се огледа подозрително.
— Всичко ми изглежда много лесно — изръмжа нервно той, — нима заговор, създаден преди няколко десетки, ако не и стотици години, без никой да узнае за него, може да пропадне така бързо. Те са ужасни същества, но имат ум, не като нашия — тайни науки, за които не знаем нищо, и мистицизъм. Не, тук има някакъв капан. Предай на пехотата да спре настъплението си, а стрелците с лъкове да се разположат по склоновете. Конницата да отстъпи малко назад и да е на върха на долината. Ако чуете три дълги изсвирвания от боен рог, връщайте се обратно.
Куриерът отдаде чест и препусна към долината.
— Има нещо — мърмореше Кулл, — чувствам го с тялото и ума си, както, когато бях дете и тичах хълбок до хълбок с тигрите. Това не е цялата им сила. Те кроят нещо.