Да не би това да е някаква шега? Програмата на Лийф го беше превърнала във фигура от клечки — нещо подобно на човечетата, които рисуват малките деца с висящите във въздуха ръце, малки точици вместо очи и една черта вместо уста. Докато я наблюдаваше, фигурата започна да се изчервява от притеснение.
„Наистина ли Лийф е възнамерявал да влезе в стаята за разговори като ходещо плашило?“
След което помисли за миг. Фигурата от клечки щеше да му служи като перфектна дегизировка. И ако се окажеше прав, щеше да направи впечатление. Затова реши да пробва. Какво от това, че щеше да се чувства като идиот? Винаги можеше да прекъсне връзката и никой нямаше дори да разбере, че Мат Хънтър е бил там.
Погледна надолу и видя, че вече не е червен. Той протегна едната ръка от клечици към златната светкавица, с другата сграбчи червената пешка с координатите и паролата.
Въведе субгласова команда. „Започни“.
Премина с шеметна скорост покрай неоновия пейзаж на Мрежата, отправяйки се към неизследвани досега места. Виртуалните конструкции тук бяха дори по-внушителни — заобиколени от зони за сигурност. Създателите им бяха попрекалили с дизайна. Мат профуча покрай нещо, което приличаше на репродукция на замъка на Дракула, и най-накрая достигна до сграда със златисточервени врати.
Голяма и тромава фигура без лице го пресрещна на входа. Мат набързо изрече паролата, която му бе дадена. Нямаше желание да узнае как постъпва блещукащото създание с натрапниците.
Пазачът изчезна, превръщайки се във висок слаб мъж със старомодна ливрея като на главен келнер от адски скъп ресторант.
— Последвайте ме, господине или госпожо. — Келнерът говореше с френски акцент.
Мат се озова на място, каквото беше виждал само в холоформите. Намираше се в огромна зала, декорирана в стила на 90-те години на деветнайсети век. Всичко беше червено или златно: атлазени тапети, плюшени завеси и кресла, колоните се извисяваха до покрива, който изглеждаше като изковано златно листо. Дори пламъците на старите газени лампи имаха златен отблясък. Част от залата беше устроена като ресторант с облечени в черно келнери, които сновяха около масите. Друга част беше превърната в казино. Малък оркестър изпълняваше старинна музика пред почти празния дансинг. Най-много място заемаше огромен златночервен килим, където се разхождаха всякакви фигури, понякога просто преминаваха, без да спират, понякога разговаряха помежду си.
В единия край на залата стоеше гигантски червено-златен робот, чиято глава почти опираше в тавана на височина над петнайсет метра. Хората стояха в разтворената му длан и си говореха. Един супергерой вървеше с важна походка, а под стегнатата му униформа изпъкваше всяко мускулче. Зад него подскачаше жаба — съвсем като истинска, с изключение на факта, че изправена, щеше да е висока около метър и осемдесет.
Още една фигура мина наблизо — Мат позна в нея герой от анимационен сериал, който той следеше в съботните сутрини. По-нататък видя нещо още по-странно — човешки череп с огнен ореол, който се носеше из въздуха на нивото на очите.
„Добре, помисли си Мат, сигурно няма защо да се безпокоя, че не се вписвам в обстановката“.
— За първи път ли си в „Maxim’s“? — попита женски глас зад гърба му.
Той се обърна и видя блондинка, която изглеждаше… е, почти нормално, като изключим факта, че беше невероятно красива.
— Мм, да — призна Мат.
— Изчервяваш се! — каза тя, смеейки се. — Харесва ми!
— Мисля, че е грешка в програмата — смутено отвърна Мат.
— Ще те наричаме г-н Стикс — каза момичето. — Между другото аз съм Кики.
— Приятно ми е, Кики.
Мат усещаше, че не откъсва очи от нея, но жената му беше позната. Тогава се сети. Това беше Къртни Ванс, героиня от сапунени сериали по Холонет! „Или пък, замисли се той, не е просто изображението на Къртни Ванс. Кой знае какво се крие зад тази маска?“
— Тъй като не изглеждаш особено впечатлена от всичко това, предполагам, че идваш често тук — каза Мат.
Кики се засмя, въртейки на един от пръстите си с безупречен маникюр кичур коса.
— Имаш предвид, че не се обличам специално за случая?
В сравнение със сложните костюми на повечето от прокситата в „Maxim’s“ дрехите й бяха доста обикновени — дънки и широк пуловер.
Мат усети, че пак се е загледал. Би се заклел, че само преди секунди пуловерът й беше лилав, а сега като че ли бе тъмносин. Не, светлосин, който сега се променяше в зелен.