— Дрехите ти всички цветове на дъгата ли приемат? — попита той.
Момичето се засмя отново.
— Дизайнът е за истински пуловер. Вероятно е нещо от микрофибрите и фазата на електричеството.
— Какво става, когато батерията се изтощи? — попита Мат.
Кики го погледна.
— Не знам — призна тя. — Сигурно става прозрачен!
— Ако го носиш само във виртуалността, идеята ти е добра — каза Мат. — Най-лошото, което може да ти се случи, е, че ще те смятат за Холо-Р.
— Не, това е единичен случай, г-н Стикс — отговори Кики. — Ако се появяваш с едно и също прокси всеки път, хората започват да се досещат кой си. — Тя кимна към големия варварин, облечен във вълча кожа. — Това е Уолтън Уийтли.
— Уолт Върлината? — избухна Мат. Момчето се бе сдобило с прякора си, защото беше много високо и кльощаво.
— Познаваш Уолт? — каза Кики. — Да не би да учиш в Брадфорд?
— Хвана ме — макар и неохотно, трябваше да признае той.
— Тук има много народ от Брадфорд — каза Кики. — Въпреки че всички се опитват да минат за по-възрастни. — Тя посочи навъсена, висока червенокоса жена с големи сини очи и нищо друго запомнящо се. Повечето от прокситата като че ли я избягваха. — Ще ти каже, че работи в семейната брокерска къща, но всъщност е в моя клас. Казва се Пат Туонки.
Освен смешното си име Пат беше едро, тромаво момиче с чепат характер. Сега Мат разбра защо хората страняха от нея.
Също така осъзна, че Кики току-що му бе казала, че и тя учи в Брадфорд.
— Предполагам, че трябва да ти благодаря за предупреждението — каза Мат. — Но разобличаването на истинската самоличност на хората е опасно хоби. Сега ме караш да се чудя коя си ти. Дали да се съобразявам с имиджа ти на красива блондинка, който виждам тук, или да се запитам какво има зад него? Може би просто ти се иска да бъдеш руса, а всъщност си нисичка брюнетка.
— Уф! — възкликна Кики и неволно дръпна заплетения около пръста си възел коса. — Колко неприятно се изрази!
— Или може би си компютърна неудачница, която е тук, за да види как живее другата половина от обществото.
— По-скоро другите десет процента — поправи го Кики. — Ти затова ли си дошъл?
Мат не обърна внимание на въпроса.
— Да предположим — продължи той, — че изобщо не съществуваш! А си някакъв компютърен симулатор, програмиран да въвежда новодошлите в „Maxim’s“.
Кики се опита да присвие устни. Мат успя да долови смеха й.
— Ти си ужасен — каза тя. — И параноик, ако се притесняваш от флирт със симулатор.
— Помага ми да се чувствам жив — отвърна Мат. — Какво друго ми остава, когато срещна някого, който изглежда перфектно, независимо от цвета на пуловера си?
„Отвличаш си вниманието“, предупреди го глас в съзнанието му. Казваше неща, които обикновено не би казал на момиче. Но криейки се зад проксито, му беше много по-лесно да играе тези игри и да се носи по течението.
Зад Кики се появи висока женска фигура, забулена изцяло във воал.
Малко преди да ги подмине, жената внезапно се обърна и заговори Кики.
— Ей! — каза ядосано тя. — Мислех, че тук всички трябва да са с прокси изображения, а не с копия.
— Правилата в къщата позволяват на всеки да идва както си иска — отвърна намръщено Кики.
— Вероятно си пъпчива гимназистка, която се чуди какво е да си красив.
Мат не можа да повярва с какво презрение изговори последната дума странно изглеждащата жена с воала.
— Не е честно да започваш работа призори, прекарвайки повече от свободното си време в научаването на реплики, и да видиш как някакви идиоти се опитват да ти имитират прическата. Но вече ми писна от жадни за живот богаташчета, които се опитват да ми откраднат физиономията!
Мат гледаше ту към едната, ту към другата. Завоалираната трябваше да е истинската Къртни Ванс, при това в лошо настроение.
Лицето на Кики почервеня от неудобство и гняв.
— Аз му викам заемане за през нощта. И съм дошла тук като Алиша Голдстоун.
Мат си спомни, че това беше героинята на Къртни.
— Знаеш ли — продължи Кики, — дори с всички подобрения, които правят на героинята ти в студиото, не бих искала да изглеждам като… — Изведнъж веждите на Кики станаха тежки и груби. — Или като…
Съвършеният й нос се измести встрани от центъра си.