Той се беше устремил към малко тъмно местенце — няколко гигабайта от паметта на компютъра, които Мат бе отклонил от бизнес каталога. В тази малка ниша се съдържаха програми, които щяха да му позволят да провери дали е успял да избяга, без да оставя следи.
Тъмното местенце внезапно се съживи, мигайки отчетливо, докато заличаващите следи програми му дадоха зелена светлина, след което се изтриха автоматично. Той направи още един кръг около пирамидата, влизайки в трафика изходящи обаждания, и после се отправи към дома си.
Колената на Мат бяха омекнали, когато стана от стола, прикрепен към компютъра. Може би отклоняващият маршрут, който беше преминал, имаше малко повече извивки и завои. Съжаляваше само, че не бе успял да прокара проследяващ механизъм във виар симулатора, където го заведе Кейтлин.
Но този проблем можеше да се окаже нож с две остриета. Щеше да разкрие мястото, където срещна виртуалните вандали, а трансмисията щеше да им позволи да го разобличат. А точно сега единствените неща, които Мат запази за себе си, бяха връзката му с Кейтлин Кориган и прикритата му самоличност.
Той се отърси от проблемите си, след което се запъти надолу по коридора към телефона.
„Трябва да опитам да разбера кой се крие зад маските на някои проксита“, мислеше си Мат, докато набираше номера на капитан Уинтърс. За щастие капитанът беше в офиса си, прекарвайки съботата в подреждането на документацията.
— Капитане, обажда се Мат Хънтър — каза Мат в слушалката. — Удобно ли е да дойда при вас, защото имам да ви казвам нещо. Май се натъкнах на връзка по случая „Кемдън Ярдс“.
— Няма ли да ми го кажеш сега? Или да ми изпратиш доклад по имейла? — попита капитанът.
Мат се изкашля.
— Предпочитам да ви го съобщя лично, сър. А след като разберете за какво става въпрос, мисля, че ще се съгласите с мен.
В никакъв случай нямаше да говори по открита телефонна линия или да изпраща съобщение, чрез което виртуалните вандали можеха да го засекат.
По телефона се чу въздишка.
— Надявах се да си почина малко, но… кога можеш да дойдеш?
— Тръгвам веднага — отговори Мат.
В автобуса на път за офиса на капитана в Пентагона той се опита да подреди изживяванията си от изминалата седмица в смислен доклад. Но дори и най-голямото старание не звучеше толкова смислено, когато се изправи пред нетърпеливия капитан Уинтърс.
Капитанът изглеждаше много по-загрижен, отколкото нетърпелив, когато Мат приключи.
— Предполагаш, че дъщерята на почитаемия сенатор от Масачузетс е свързана с групата богаташи, търсещи виртуални приключения? И че някои от членовете й са чужденци — вероятно към дипломатическия корпус?
— Мисля, че… — започна Мат.
Но капитан Уинтърс довърши изречението му.
— Аз мисля, че трябва да разполагаш с много убедителни доказателства, с които да подкрепиш подобни предположения. Ние не разполагаме с официално становище по случая — все още е от компетенцията на полицията в Балтимор. — Той присви очите си. — А те направо ще прегърнат идеята ти, щом я чуят.
— Все пак мисля, че чуждестранната връзка си струва да се провери — отвърна едва доловимо Мат.
— Стига да не се забъркваш много — каза Уинтърс. Той погледна часовника си. — Ще го оставя на теб. — Обръщайки се към компютъра, той рече: — Компютър, идентификация на гласови команди.
— Гласът идентифициран като капитан Джеймс Уинтърс — прозвуча отговорът на компютъра.
— Започни претърсване на данни с несекретен произход, Кориган, Кейтлин; познати, по-специално от чужда националност.
— Да обхване период отпреди шест месеца — предложи Мат. — Не смятам, че са се срещали напоследък.
Капитанът кимна.
— Продължителността да варира до шест месеца от настоящата дата. Копие от получената информация да се предостави на Матю Хънтър, идентифициран сега.
— Матю Хънтър — каза Мат.