Моментално бяха пренасочени към персоналния виар на Шон Макардъл, който приличаше на голяма зала за лекции. Мат бе впечатлен от броя на младите журналисти, които се бяха събрали.
— Ще се настаним отзад — прошепна той на Кейтлин.
— Толкова по-добре — измърмори тя.
Щяха просто да стоят и да слушат, като се държат настрана от всичко.
Точно начаса на подиума се появи и Шон Макардъл. Беше висок, напрегнат, стеснителен млад мъж, който очевидно се ужасяваше от мисълта да се изправи и говори пред публика. Но поради някаква незнайна причина — може би, за да превъзмогне страха си — сега той беше тук, давайки обширно интервю.
Гласът на Макардъл издаваше пукот, докато се представяше, и той се засмя обезкуражително.
— Не си мислете, че винаги си подготвям речта — каза той. — Ужасен недостатък, ако някога се надявам да стана политик.
Но когато той продължи да говори за Ирландия и нейните икономически успехи, Мат трябваше да признае, че ако Макардъл не ставаше за политик, от него би излязъл добър водач. Младият мъж се гордееше със страната си и това, което тя бе постигнала.
— Докато бях момче, все още приемахме помощи от членовете на Европейската икономическа общност — каза той. — В онези дни вървеше една особено популярна шега: „Благодаря на Бога за германските данъкоплатци“, защото те даваха пари за изграждането на пътища и инфраструктура, която да ги направи наистина качествени и високоскоростни. Знам, че малцина от вас са потомци на ирландски имигранти. Така че разбирате какво имам предвид като казвам, че определени хора — определени страни — лансират тезата, че нашият народ е безпомощен и мързелив. Но преди тридесет години, ние, „мързеливите ирландци“, разполагахме с някои от най-високообразованите младежи в Европа. Получавахме някои от най-хубавите професии, които няма да назовавам, участвахме в компютърното проектиране, дори работехме по част от проектите на Американската космическа програма.
Макардъл жестикулираше на виртуалната зала, в която се намираха сега.
— Имаме голямо участие и в Мрежата. Всички конструкции в тази страница — включително и този виар — са направени от ирландски програмисти. Ако тази зала ви допада, разрешено ми е да ви дам копие.
Докато стоеше и говореше, по високите, изпъкнали скули на лицето му се разля руменина.
— Развитата ни икономика доведе до някои проблеми, които не сме очаквали — като потока от незаконни имигранти. Не сме голяма страна и в продължение на векове сме били единен народ. Това направи изключително трудно приспособяването на потенциалните бежанци — а и не всеки има умението да споделя нашето богатство. Знам, че това доведе до огорчение хората, бягащи от кръвопролитията на Балканите. Но особено в последните години Ирландия пое водещата роля в инвестирането на пари за възстановяването на региона, помагайки да се установи стабилен бизнесклимат, така както нашите икономически партньори направиха навремето за нас.
Когато започна да показва различни холоклипове, таблици, графики и изображения, младият Шон Макардъл не чувстваше никакви проблеми с речта си.
„Може би ще успее да се реализира като политик, щом се върне у дома, помисли си Мат. Но на мен взе да ми писва“.
Той се загледа в Кейтлин, за да види как тя понасяше презентацията. „Вероятно през цялото време слуша подобни работи, нали е от семейство на политици“.
Всъщност се занимаваше с нещо в ръцете си. Мат погледна по-отблизо. „Какво беше това? Някаква лепенка?“ Това, с което си играеше, много приличаше на лепенка. После я залепи на стената отзад. Мат напрегна очите, опитвайки да разчете какво пише на това, което залепи.
Струваше му се доста глупаво да положиш толкова усилия да влезеш тук, само за да вършиш дребни хулиганства. Вероятно щеше да се окаже някакъв анти ирландски лозунг, изфабрикуван от Джералд Савидж. „Какво целяха с това? Да вдигнат малко шум?“
Със залепения на стената стикер стана нещо странно. Цветът му започна да се променя, подобно на хамелеон, докато не съвпадна с тъмнозелената стена. Вместо да бие на очи, лепенката сякаш се прикриваше.
Мат се доближи, опитвайки се да намери блещукащото нещо.
Но стикерът изчезваше… не се преливаше във виртуалната картина, а се претопяваше, за да стане част от самата стена!