— Достатъчно! — отряза я Джералд Савидж. Гласът му прозвуча много сърдито. — Съжалявам, американецо, но решението е взето от много опасен младеж — човек.
— Въпреки това усещам, че искате да ме използвате. — Мат се обърна към останалите, правейки се, че не е чул нищо от подмятанията на Савидж. Връщайки се тук, бе разбрал две неща. Гения не бе нито един от четиримата, които осъществяваха ударите. И че той беше „много опасен младеж“, както се изтърва Джералд. Това означаваше, че Гения, който и да беше, е от мъжки пол.
„Това свежда заподозрените до половината от населението, си помисли Мат с известен сарказъм. Ако остана жив достатъчно дълго, може би ще добия по-голяма представа“.
— Вероятно някой с твоите познания може да ни е от полза — каза Люк Валери, заставайки внезапно на страната на Кейтлин. — Но ако останалите се страхуват…
— Мен не ме е страх! — изпъчи се Джералд Савидж. — И ще ви го докажа! Ще ударим Мрежата веднага. Отиваме на малко посещение във виара на Шон Макардъл.
— Н-но не трябва ли да… — опита се да каже нещо изненаданата Кет Кориган.
Джералд не я остави да довърши.
— Зарежи тая работа! — извика той гневно. — Имам шанс да пипна това надуто ирландче и ще се възползвам от него. Идвате ли с мен?
Люк, който беше още в проксито на благородника, се усмихна леко.
— След като го предлагаш така очарователно.
Каубоят на Серж Воронов бутна назад шапката си и вдигна рамене.
— Ако всички други тръгват, значи оставам сам.
Джералд извърна тромавото си прокси към Мат.
— Ти ще действаш сам, нали, господин Всезнаещ Американецо? Искаш ли да го направим заедно? Да бъдеш с всички нас в цялата суматоха?
След което се обърна към Кейтлин, а гласът му стана студен и жесток.
— Доволна ли си сега, любов моя? Ще видим колко полезен може да ни бъде твоят приятел.
Дивака натисна с кристалната си ръка един рафт на стената. Около една дузина иконки стояха разпръснати на него.
— Избери си някакво прокси, и да тръгваме.
Докато си избираше иконка, Кет Кориган изглеждаше пребледняла като стените. Стартирайки програмата, тя се превърна във висока жена с бледа кожа и дълга гарвановочерна коса. Носеше свободна черна рокля. Очите й като че ли поглъщаха светлината, устните й бяха в доста шокираща разцветка на червеното. А когато ги отвори — се показаха отровни, змийски зъби!
Тя беше избрала да отиде като вампир!
— Отличен избор! — направи й комплимент Люк Валери. Мат забеляза, че французинът запази своето прокси на благородник с меч.
Люк се усмихна, когато забеляза, че Мат го наблюдава. Но това не беше приятелски поглед.
— В моята страна законите са малко по-различни от вашите — каза младият фехтовач. — На полицията й е разрешено да използва провокатори — шпиони, които подтикват хората към насилие. Те се измъкват ненаказано дори ако извършват насилие. — Той сложи тренираната си ръка на дръжката на сабята. — Не ти предизвика Дивака да предприеме това малко приключение, но ако се опиташ да ни издадеш, вампирът ще има кръвчица за пиене, нали?
Мат се засмя принудително.
— Да, бе. Приличам точно на някое ченге, нали?
Люк се засмя мрачно.
— В този свят на маски кой знае каква е истината?
— Ако сте свършили с философстването, може да се присъедините към кръга — каза Джери Савидж. Останалите вече се бяха събрали около него.
Мат забеляза, че английското момче беше успяло някак си да смали кристалното си прокси. Вече не беше такъв гигант, а имаше, да речем, ръста на гимназиален защитник по американски футбол. В дланта си Савидж държеше иконка, чийто блясък беше в дисонанс с неговия собствен. Иконката беше във формата на стрела и излъчваше отровнозелено сияние, което се отразяваше в приличащите на скъпоценни камъни ръце на Джералд. Когато застанаха около него, лицата им бяха изпъстрени с огледални точици на бледозелено — сякаш всички са прихванали някоя ужасна болест.
Можеше ли да е това? Мат се замисли, припомняйки си разрушенията, които тези деца оставяха след себе си при предишните си набези. И дали самият той не беше прихванал вируса? Защото ето го сега тук, готов да тръгне заедно с тях. Да, той наистина се опитваше да спечели доверието им, за да могат най-накрая да бъдат спрени. Но трябваше да признае, че чувстваше известна тръпка…