Шон изглеждаше ранен и уплашен, но отговори твърдо.
— Осемстотин години бяхме колония на англичаните, които ни тъпчеха, унижаваха и се отнасяха с нас като с животни. Свободни сме малко повече от сто години, обединени от по-малко от двайсет — и се оправяме много добре без проядената ти от молци Корона, благодаря.
Савидж нададе вой и запокити бюрото настрана. То се преобърна и се строши. След това пристъпи към Шон Макардъл.
Мат се втурна по разрушената наполовина библиотека колкото го държаха краката. Шон беше висок, но не изглеждаше много силен. Огромният Джери Савидж спокойно можеше да го смачка.
„А те знаят как да нараняват хората във виар симулатори“, ужасен си помисли Мат.
Савидж удряше Шон, докато той не падна. Мат ги достигна точно когато Дивака се нахвърли отгоре му, готвейки се да го стисне в задушаваща хватка.
— Да не си полудял? — изкрещя Мат, опитвайки се да издърпа Савидж настрани.
Вместо отговор той го удари в гръдния кош.
Почувства се като сгазен от тежкотоварен камион, залитна, опитвайки се да си поеме въздух.
Нечии ръце го придържаха да не падне. Беше Кет Кориган.
— Трябва да направиш нещо! — На вампирското й лице се четеше ужас. — Той ще го убие!
12
„Какво мога да направя? Крещеше обезумял глас в черепа на Мат. Как мога да удържа Дивака? Той е по-голям, по-силен, а и може да наранява хора във виар симулатори. А аз не“.
Да наранява хора… Мат сграбчи Кейтлин за раменете.
— Трябва да ми помогнеш.
— Да ти помогна? — Кет почти извика от учудване. — Но как?
— Дай ръка. — Мат отиде до останките, от виртуалното бюро на Шон Макардъл, измъквайки тежкия плот. Кейтлин му помогна да го довлачат до мястото, където Джери Савидж се бе съсредоточил в душенето на ирландското момче.
— Добре — изпъшка Мат. — Аз го вдигам, а ти цапардосваш с него Савидж и скачаш отгоре!
— Аз ли?
— Ти можеш да го нараниш — аз не мога — изкрещя Мат. — Действай!
Мат вдигна плота, а Кейтлин го запрати с все сила. Тежката дъска падаше като на забавен кадър. Накрая се стовари върху гърба на Дивака. Савидж усети удара, дори и при здравото си кристално покритие. Той изкрещя от болка, после извика още един път, когато Кейтлин скочи върху дървото, като го затискаше.
Пъшкайки, Савидж размърда раменете си. Един по-силен напън го освободи от дървеното парче — и изпрати Кейтлин във въздуха.
Мат успя да я хване и да я задържи. Той видя как Шон Макардъл изпълзя, държейки се за гърлото. В мига, в който разбра, че е свободен, се изпари от виара.
Обръщайки се да довърши започнатото, Дивака изрева от ярост.
— Позволихте му да се измъкне!
Стискайки юмруци, той се запъти към Мат и Кейтлин.
— Да опустошиш нечий виар е едно! — извика Мат. — Да убиваш, е съвсем друго!
— Както и да е станало, той вече е вън от играта — каза Люк Валери. Двамата със Серж най-накрая бяха престанали да трошат каквото им попадне и хукнаха към останалите. — Охраната ще дойде всеки момент.
Серж дори не се обади. Проксито му на каубой от анимационно филмче просто изчезна, като внезапно загасен пламък на свещ.
Мисълта за евентуалните последствия най-после надделя над яростта на Савидж.
— Добре — каза за последно той. След това посочи Мат. — Но с теб още не съм свършил.
Дивака изчезна; след него се изгуби и Люк.
Кет хвана ръката на Мат.
— Да се махаме оттук.
Остави я да го води, чудейки се, дали отново няма да се отбият в лабораторията по химия на Брадфорд Академи. Вместо това се озоваха в друга библиотека.
— Библиотеката на Конгреса — обясни Кейтлин. — Дори по това време на денонощието ги заливат с въпроси.
— Поне си спестяваш нещо от сметката за телефона — каза Мат.
Профучаха покрай няколко сайта от Мрежата с изключително натоварен трафик, докато най-сетне стигнаха до вилата на семейство Кориган.
Мат видя обаче, че Кет ги приземи на виртуалната ливада, която беше извън подобието на „Маунт Върнън“, а не в собствения си виар. Някъде по пътя тя бе сменила проксито си на мадам Дракула.
Сега пред него стоеше истинската Кет — красива, с разрошена коса и… много уплашена.
— Благодаря ти за всичко, което направи — каза тя. — Никога нямаше да се сетя — пък и нямаше как да помръдна онзи дънер сама. — Тя потрепери от ужас. — Този път Дивака наистина прекали. Страхувах се, че ще смачка момчето, като парче глина.