Програмата за целия ден, изглежда, нарочно бе така нагласена, че изобщо да не се засекат. Ако Мат успееше да зърне Кейтлин в лудницата през междучасията, тя обикновено бе на другия край на коридора, а и той се отправяше в противоположната посока.
Надяваше се да се срещне с нея в стола, но щом тя влезе, се появи и Санди Бракстън.
— Ей, Мат! Имам страхотна новина! Баща ми има приятели, които участват във възстановки на различни военни сцени.
Друг път на Мат можеше да му е интересно. Но сега му се искаше земята под този идиот да се отвори. Той заставаше на пътя му към Кет Кориган.
— Както и да е, разполагат с холограми на битките. Всъщност са били в Пенсилвания, където са разиграли Атаката на генерал Пикет. Утре ще се сдобия с копие от нея. След обяд и двамата имаме занимания в библиотеката. Ще уредя нещата, за да можем с д-р Феърли да ги видим.
— Да, добре — каза разсеяно Мат, опитвайки се да го избута напред. Кейтлин тъкмо минаваше оттук!
Тя носеше папка с дискети и разни бележки. Когато мина покрай Мат, парченце хартия се плъзна от нея. Бележка?
Мат се запъти да я вземе, но Санди го изпревари и я грабна под носа му.
— Ей, Кейтлин! Изпусна си това!
Кет се обърна и погледна Мат многозначително.
Санди предаде хартийката, като я прочете.
— Концерт по класическа китара! Кой ходи на такива мероприятия?
Кейтлин присви очите по типичния за „Лийтс“ начин.
— Ааа, докато си чистех менюто „Принт“ на компютъра, попаднах на това.
Докато Кет говореше, смачка хартията. Но погледна рязко към Мат.
Той наблюдаваше как топката хартия падна в коша за боклук. Запъти се натам, като най-сетне успя да се отърве от Санди Бракстън. Имаше късмет, че я извади, преди някой да хвърли отгоре й съмнително изглеждащо парче месо, полято с чили сос.
Докато обядваше, малкото парче хартия като че ли натежа в джоба му, сякаш бе направено от желязо.
Малко по-късно, като излезе навън, Мат отиде до едно дърво, облегна се на обратната страна и разви хартийката.
На едната й страна имаше плакат на музикалния клуб на училището, на който бе отбелязано, че този следобед ще има рецитал по класическа китара.
Другата беше празна.
Мат се намръщи. Да не би да има някакъв код? Той си спомни, че като дете беше чел нещо за лимонов сок…
Облегна глава на неравната кора на дървото. Не, съобщението стоеше точно пред него. Какво по-хубаво място за среща от това? Рециталът щеше да се състои в голямата, тъмна аудитория. А класическите китари нямаха нужда от електрически или компютърни усилватели. Просто старомодни умения и старомодни уши, които да слушат — идеално.
Мат пристигна в аудиторията, останал без дъх и мъничко закъснял. Той се промъкна и седна на един от задните редове, като се опитваше да свикне с мрака в залата. Сериозно момиче седна на един стол, пръстите й танцуваха по струните, изпълвайки въздуха с музика.
Къде беше Кейтлин?
Изпълнението свърши и Мат забеляза русата коса на Кейтлин, докато се изправяше от предния ред. Тя аплодира изпълнението и когато момичето напусна сцената, се промъкна покрай Мат.
Ловка ръка пъхна в джоба на ризата му още една бележка. После напусна аудиторията, без дори да го погледне.
Мат се отпусна в седалката и отвори бележката. Изчака краят на следващото изпълнение да свърши, което му се стори безкрайно, и също напусна аудиторията.
Отиде до своето шкафче, отключи вратата и разгъна бележката върху учебниците си. В нея бе написано само:
Шеридан Съркъл 3:30
Знаеше мястото — беше един от многото магистрални пръстени, които се простираха над района на Вашингтон. Намираше се съвсем близо до Брадфорд, на няколко минути пеша. Той погледна часовника си. Трябваше да побърза.
Мат пристигна на „Шеридан Съркъл“ около половин минута по-рано. Огледа разположения наоколо богаташки квартал. Вече беше наясно защо Кейтлин дойде на училище с „Копърхед“. Класическият модел на колата, която не можеше да бъде сбъркана с друга, се появи, излизайки от кръговото движение. Кейтлин спря, Мат се качи и те се насочиха в посока Джорджтаун.
Докато караше по локалните платна и после по магистралата, момичето мълчеше.
— Е? — каза Мат. — Мислех, че искаш да поговорим.
— Ние — момчетата и аз — трябва да се срещаме само чрез Мрежата. Това е нещо като предпазна мярка — ако никой не ни види заедно, няма как да ни свържат. — Тя погледна Мат. — Но вече започвам да мисля, че така ни контролират.