— Надявам се, нямаш нищо против това, че се изтърсвам ей така, без предупреждение — каза Кет.
— Н-не — отвърна Мат. — Искаш ли да се поразходим?
— Да, чудесно.
— Не се бавете много — предупреди майката на Мат.
Щом се отдалечиха от къщата, невинното изражение на неочаквания гост изчезна от лицето на Кейтлин. Очите й непрекъснато шареха, докато вървяха по улицата.
— Каза, че искаш да помогнеш. Не знам какво можеш да направиш. Какво изобщо може някой да направи.
— За какво става въпрос? — попита Мат.
— Джери — отговори Кейтлин с дрезгав глас. — Мъртъв е. Блъснат преди около половин час от някакъв шофьор, който избягал.
14
Мат беше шокиран.
— Дали е станало случайно?
В момента, в който произнесе думите, знаеше и отговора: „Не, изобщо не е било случайно съвпадение на обстоятелствата“.
— Нямаше да е съвпадение дори ако Джери беше кралят на лошия късмет — съгласи се Кейтлин. — А той не беше такъв. Трябва да е планиран удар.
— Предполагах, че ще последва някакво виртуално отмъщение — каза Мат. — Но да блъснеш някого с кола… доста е гадно. — Той погледна Кейтлин. — И доста крайно.
— Знам — изтръпна от ужас Кейтлин. — Мислех си, че ще получи предупреждение или някакво наказание.
— Значи този тип никога не дресира кучета.
Кейтлин се обърна към него.
— Какво?
— Чичо ми използваше тази фраза. Ако възпитаваш куче и то въпреки всичко си върши работата на килима, не го застрелваш — така би пропилял цялата дресировка, която си извършил преди това.
— Но има други кученца — каза рязко Кейтлин. — Ние четиримата, в това число и ти. Може би Джералд е станал излишен точно когато се появява друго възможно попълнение. Или… — Тя преглътна. — Може би всички сме станали излишни.
На Мат не му хареса как прозвучаха думите й.
— Каквото и да става, със сигурност привлече вниманието ми — каза той. — Но трябва да знам какво се е случило досега, преди да почна да гадая какво ще става занапред. Кой дърпа юздите в цялата история?
Кейтлин въздъхна дълбоко.
— Добре, ще ти кажа. Беше ни съученик. Може би си го спомняш — Роб Фалк.
Мат се намръщи. Имаше смътен спомен за длъгнесто същество, ползващо се с репутацията на супер умник. Носеше високо непромокаеми панталони, джобът на ризата му бе издут от химикалки, моливи и компютърни писалки, немитата му коса винаги беше нелепо зализана и винаги работеше с компютри. Фалк не се бе мяркал от известно време. Дали са го изключили, или е напуснал? Имаше някаква история… Мат напрягаше паметта си, докато Кейтлин продължаваше да говори.
— Роб беше — ами смотаняк. Сам се наричаше мухльо на ента степен. Но ме въведе в най-основните неща за компютрите, така че беше полезен. Известно време се занимава с моята система. Това, което не знаех тогава, е, че беше оставил тайна вратичка, с която да прониква вътре. Малко след като напусна Брадфорд, открих във виара си някакви иконки с програми. Имаше няколко проксита и програма, която ме вкарваше на най-различни места посредством тайни вратички. Един ден, след като изкарах акъла на една съученичка, като превърнах романтичния й симулатор във филм на ужасите, се върнах обратно в системата си и заварих Роб.
— Знаеше, че използвам програмите му и искаше да ми предложи още няколко. — Кейтлин поклати глава. — Звучеше толкова примамливо — да се съберем няколко човека, на които може да се разчита, през деня да поставяме програми за проникване, а през нощта се връщаме дегизирани… Аз дори помогнах да изберем момчетата. Джери нямаше нужда от подканване. На Люк и Серж им поставих в компютрите програми за проникване. Те го сметнаха за забавно. Както и аз първоначално.
— След което нещата започнаха да се променят.
Тя кимна.
— Роб имаше какви ли не виртуални съоръжения — все неща, които не могат да се купят от магазина. Невероятни проксита. Лесни начини за проникване във всякакви системи. И програмата, която кара хората да усетят какво представлява един виртуален юмрук. Но ни възлагаше също така и дребни задачи. Места, където трябваше да отидем и да оставим съответните програмки. В началото беше лесно — можехме да изпълняваме задачите си на виртуалните партита. Но той продължаваше да иска още и още. За посещението на Макардъл настояваше две седмици.
— Ами бейзболният мач?
— Беше идея на Джери. Дразнеше се, че трябва да изпълнява нарежданията на човек, когото смята за неудачник.