Щом пазачите изчезнаха от полезрението, Мат грабна един от столовете и го опря до стената. Камбанарията нямаше таван. Само железни решетки запречваха изгледа към небето. Мат се качи на стола и погледна навън. Изоставени, разпадащи се сгради бяха пръснати навсякъде. Покривите им сякаш се превиваха под тежестта на прекалено многото години. Боята от фасадите им се белееше като змийска кожа. Очевидно кварталът не е бил особено уютен, дори и когато тук са живеели хора. Около къщите се мяркаха стари автосервизи и складове. И допълваха представата за забутано място, което е по-добре да избягваш. Приличаше на град, изоставен по време на война. Ничия земя. Къде можеше да се намери подобно обезлюдено място по средата на претъпкания градски пейзаж на страхотния Вашингтон?
Ничия земя! Думите отекнаха в съзнанието му, докато слизаше от стола. Той го избута до отсрещната стена и пак се качи. Наблизо видя същите изоставени сгради, но малко по-нататък се извисяваха модерни жилищни кооперации. А точно пред камбанарията минаваше издигната над нивото на улицата магистрала с профучаващи коли. Лъчите на късното следобедно слънце проблясваха между решетките. Натам трябваше да е запад.
Мат слезе на пода и издърпа стола така, че да сочи на юг. Видя още опустошени сгради и кални дири от местата, през които бяха минали булдозерите, за да сринат старите къщи. Оттатък обаче се издигаше стена от розови тухли, заграждайки скъпо изглеждащи сгради, направени от тухли и панели, които приличаха на току-що избягали от колониален Уилямсбърг. Скъпи коли минаваха по шосета, заобиколени от ярки зелени ливади.
Пускайки се от решетките, Мат тупна на пода.
— Какво видя? — попита настоятелно Кейтлин.
— Няколко свински къщи — отвърна Серж на разваления си английски.
— Бедняшки квартали — преведе Люк Валери.
Момчето от Балканите кимна.
— Нещо като Чернобил след атомната авария.
— Знам къде се намираме — каза Мат. — Спомняте ли си картата, която ни показа Роб Фалк? Намираме се в средата на оранжевото петно, с къщите, които чакат да бъдат съборени и превърнати в скъпи владения. По този път назад — той посочи с пръст през рамото си — се намират „Градините на Керълсбърг“. В другата посока, но малко по-далеч, се намира „Алеята“ и всичките музеи. На запад, след като преминете булеварда и обезлюдения квартал, са луксозните многоетажни сгради по поречието на Потомак. На изток оттук… Мат се намръщи, опитвайки се да си спомни картите, които беше виждал на съответната местност. Но в съзнанието му имаше голяма празна дупка.
След което се сети.
— Вашингтонската флотска корабостроителница. Не са построили една лодка от седемдесет години, но използват земята за офиси и подобни неща.
— Колко мило — каза Люк, хленчейки. — Сега знаем точно къде ще умрем.
Мат обаче поклати глава.
— Само ако позволим да се случи.
— Позволим ли? — учуди се Люк. — Как очакваш да го предотвратим? Не е като да извикаме твоите полицаи. Тия кретени ни взеха джобните телефони. Не мисля, че наоколо ще намерим будки за телефони. — Той посочи пустошта, която ги заобикаляше. — Освен това сме затворени най-малко на четири етажа над земята, без начин да слезем, пък и наоколо има решетки…
Той бе прекъснат, когато ръката на Мат се пресегна да хване вратовръзката му.
— Истинска коприна, нали?
— К-какво? — изпелтечи френското момче. — Вратовръзката ми ли? Да, копринена е.
— Здрава коприна — каза Мат, дърпайки силно възела на вратовръзката.
Люк не каза нищо. Той само гледаше Мат, сякаш се е побъркал.
Мат свали вратовръзката от яката на Люк, след което се обърна към един от столовете. Вдигна го над главата си и го разби в стената.
— Какво правиш? — изкрещя Кейтлин. Тя също бе убедена, че Мат се е побъркал.
Мат сграбчи друг стол и останалите отстъпиха назад. Но той го облегна на източната страна на камбанарията и започна да се катери. Издърпваше се нагоре, държейки в едната си ръка връзката и един от счупените крака на стола.
Преметна връзката между две решетки, стегна я здраво, след което пъхна дървеното парче в примката и започна да я намотава. Здравата коприна се увиваше около дървото, затягайки примката все повече и повече. Нещо трябваше да поддаде — но не беше връзката. С дълбоко стържещо скърцане двете решетки от старо желязо започнаха да се извиват.
Секунда по-късно Серж постави друг стол до Мат. Той пъхна още един счупен крак под рамото си, докато разкопчаваше колана си.