— Мисля, че са били книги — каза той. — Преди да мухлясат.
Вниманието на Мат се насочи към Кейтлин, която стоеше като препарирана на другия край на моста.
— Хайде, давай! — извика и Мат.
— Аз… Аз не мога — преглътна тя.
Люк свали от плещите си товара.
— Кет, тръгвай — каза той. — Не можем да те пренесем, защото няма да издържи тежестта ни.
Тя направи плаха крачка напред, след това още една.
Откъм преддверието се чу оглушителен трясък.
— Идват насам — каза Мат.
Сякаш произнесе вълшебните думички. Кейтлин внезапно се втурна напред, държейки ръцете си разперени, за да пази равновесие. Въпреки че беше по-лека от момчетата, резките й движения разклащаха крехкия брод.
Мат стискаше челюстите си толкова силно, че зъбите го заболяха.
Кейтлин почти стигна до края — но мостът пропадаше!
— Дръж ме здраво — каза Люк на Мат.
Стъпвайки на солидно парче от пода, Мат стисна силно отзад за колана Люк. Той се наведе напред, протягайки се да хване махащата неистово Кейтлин.
Хвана я! Мат ги дръпна назад от нестабилното място. Мостът се заклати застрашително, на косъм от свличането. Ако не бяха успели да хванат Кейтлин навреме…
Чуха гласове, идващи от дъното на коридора. Люк се обърна, сграбчи раклата с мухлясалите книги и я хвърли върху моста. Той пропадна с кух трясък надолу.
Мат вече теглеше Кейтлин към задните помещения, право към прозорците.
Дворът беше около метър или два широк, с разкалян чакъл по земята и висока малко над метър и половина ограда. Зад нея се простираше празно място, обрасло с трева, а по-нататък се виждаше дървена барака. Някой се беше погрижил за постройката, боядисвайки я в бяло.
Един вик им подсказа, че преследвачите им са се справили с препятствията по пътя си. Когато Мат се обърна назад, един изстрел изсвистя покрай него като разгневен стършел и се заби в стената на бараката.
Мат избута с лакът острите парчета стъкло от рамката на стъклото и вдигна Кейтлин. След това подаде ръка на Люк. Трябваше да го вкара бързо вътре, защото от оградата се появяваха още от „Базърдс“.
Мат гледаше и не вярваше на очите си. Стаята беше пълна с вестници, струпани на вързопи. Колко ли отдавна с било времето, когато „Вашингтон Поуст“ е излизал на хартия? Вестникарската хартия беше крехка и суха.
Мат видя през прозореца един от гангстерите да скача от оградата. Носеше пушка. Мат се загледа по-внимателно. Оръжието изглеждаше доста обемисто…
— Бягайте! — извика той на останалите. — Тоя идиот носи гранатомет!
Втурнаха се между високите до гърдите купчини хартия, излизайки от стаята точно когато приглушено „фоуумп“ оповести изстрела на гранатомета.
Разнесе се задушлив облак дим. Мат предположи, че е сълзотворен газ. „Тоя трябва да е по-голям идиот, отколкото го смятах“, помисли си той. Сълзотворният газ щеше да е много полезен при нападението над „Градините на Керълсбърг“ срещу хора, които се опитват да се барикадират в домовете си. Но ние се опитваме да се измъкнем оттук. А сълзотворният газ ще ги забави. След това той долови друг звук, освен свистенето на газ. Дали не беше пукотът на пламъци?
Мат изруга. Избухналата граната беше подпалила купчините с вестници! Затича се, колкото му държаха краката към стаите отпред. Старата дървена постройка щеше да пламне като факла за броени секунди! По петите му пълзеше черен пушек, докато тичаше напред. Той стигна до Люк и Кейтлин, които надзъртаха през предната врата.
— Пожар! — каза им той задъхан. — Бягайте навън! Веднага!
— Но… — опита се да каже нещо Кейтлин.
Мат обаче нямаше намерение да спори. Той отвори вратата и излезе на неустойчивата веранда.
Едва тогава разбра какво се бяха опитвали да го предупредят другите. Четирима от преследвачите стояха в далечния край на пресечката.
Той влетя обратно, заставайки плътно до стената на старата барака. Задната част изцяло беше погълната в пламъци, издигащи се до небето. На предната тераса, скрити от пушеците, макар и временно, те бяха невидими за преследвачите си.
Пламъците се разрастваха — приближавайки се към тях с всяка изминала секунда. Не можеха повече да останат вътре. Мат се надяваше, че вече се е стъмнило достатъчно — а в тази опустошена част на града нямаше улични лампи. Време беше да се предприеме нещо — дори и някой отчаян ход. Той пое дълбоко въздух. Може би нямаше да забележат, че не носи цветовете на бандата.