— Не знам какво правим тук — сърдито рече той.
— Законът за задължителното образование от 2009 г. — отвърна Мат, припомняйки си домашното по граждански науки. — Длъжни сме да ходим на училище, докато не навършим осемнайсет години.
— Това е заговор — каза намръщен Анди. — Спокойно могат да преподават и по Мрежата. А аз да си лежа кротко и да ям сладки.
— Ако са искали да постигнат нещо с това, вероятно е направено срещу Закона за насилието над учителите от 2010 г.
Анди вдигна рамене.
— Може би. — След което погледна подозрително Мат.
— Хей, не си спомням никакъв Закон за насилието над учителите от 2010 г.
— Ами, измислих си го — отговори Мат. — Вероятно имаш право, като твърдиш, че пращането в училище е някакъв голям заговор, чрез който родителите са сигурни, че някой ни наблюдава, докато те са на работа.
— А тези, които работят вкъщи, се отървават от децата си.
— Мисля, че освен математика, английски и обществознание тук научаваме и нещо друго — каза Мат.
— Училището ни среща с различни хора и трябва да се научим да се оправяме сами с тях. Иначе всичко, в което ще сме добри, ще са виар симулаторите и интерфейса на компютрите, докато пътуваме в автобуса.
— Надявам се един ден да мога да си позволя своя собствена кола — засмя се Анди.
Вратите на училището се отвориха. Мат, Анди и останалите забързаха по коридора към класните стаи за подготвителния час по английски. Мат се свърза към един от компютрите на чиновете, като въведе ученическата си карта, която автоматично отчете присъствието му в часа и зареди програмата за днешния ден.
„Добре, помисли си той. Няма изненади с преподавателите“. Като една от престижните гимназии във Вашингтон, Брадфорд привличаше хора от целия свят — ученици, които бяха наясно с учебния материал, инспектори, които пробваха методите на обучение в гимназията, дори и прочути бивши възпитаници на училището. Но днес всичко изглеждаше спокойно, с изключение на задачата да се срещне с преподавателя по история след часовете.
Мат не се безпокоеше от това. Той харесваше д-р Феърли и се справяше доста добре по неговия предмет. Но сега го бяха налегнали други грижи.
Анди разказваше на съучениците им за вчерашния инцидент.
— И аз бях там! Беше си доста страшничко! Нали познавате Лийф Андерсън? Той беше в холоформа и един от онези идиоти го улучи!
— Чух, че са някакви хлапета, които се бъзикат из Мрежата — каза Мат.
— Ако на това му викат бъзикане, не ми се иска да ги срещна, когато са сериозни — рече Луис Къртни.
— Вярно — намеси се и Мануел Олива. — Това не е като да програмираш всички тоалетни в даскалото да текат заедно.
В годината, преди да се запишат в Брадфорд, някой незнаен гений беше направил този номер и се превърна в легенда. Училищните власти така и не успяха да открият виновника. Но родителите на децата направиха голямо анонимно дарение, за да платят щетите и да се поправи водопроводната система.
— Някой от вас да е чул нещо за разни игрички по Мрежата? — попита небрежно Мат.
Отговорите го разочароваха, бяха все дребни неща — от сорта на това, че някой се опитал да изпрати любовно писъмце по имейла, но по погрешка го получили всички в гимназията.
— Чух, че хакери са проникнали в симулаторите за рекламните развлечения — каза Мани Олива.
— Плащат си за приключението — измрънка Луис, не особено впечатлен.
— Тези симулатори са специални — за възрастни — продължи Мани.
— Звучи ми, сякаш някой компютърен глупак си търси забавления — издюдюка Анди.
— И си пъха носа на неподходящи места — съгласи се Мат.
Подпитването на съучениците му отне почти целия ден, но Мат се натъкна на неочаквана следа при срещата с д-р Феърли. Когато влезе в стаята за последния час на своя учител по история, той видя един от съучениците си да чака пред вратата. Санди Бракстън беше един от членовете на „Лийтс“, съкратено от елит, върхушката на Брадфорд.
Д-р Феърли ги извика, след като учениците изхвърчаха през вратата.
— Знаете, че голяма част от оценката ви по история на САЩ се формира от вашите изследователски проекти. Възлагам ви обща задача, ще работите в екип. Темата ви е „Битката при Гетисбърг“.
— Правя някои проучвания относно Атаката на ген. Пикет — каза нетърпеливо Санди. — Генералът на Конфедерацията, който проби линията на Съюзниците, е атакувал с войска, предвождана от бившия му най-добър приятел.