— Интересно начало, г-н Бракстън — рече д-р Феърли. — За съжаление докладите ви са известни повече със специалните компютърни ефекти, отколкото със съдържанието си.
Учителят се загледа в Мат.
— Г-н Бракстън не умее да пише. Учудващо как е стигнал в третата си година в Брадфорд, без да е способен да подреди мислите си в смислено повествование.
Мат знаеше причината за този безпорядък. Санди Бракстън вероятно не чувстваше за необходимо да си, подрежда мислите. Когато завършеше училище, той можеше да си наеме всякакви експерти, които да вършат това вместо него и да му помагат в семейния бизнес — който, изглежда, включваше почти половината щат Вирджиния.
— Вашите доклади, г-н Хънтър, са образец за подражание. Вероятно бихте могли да дадете на г-н Бракстън някои полезни съвети.
Честно казано, Мат не знаеше на какво може да научи Санди Бракстън. Но той можеше да му помогне да се вмъкне в „Лийтс“, групата, която Мат искаше да провери.
Той протегна ръката и каза:
— Да се залавяме за работа, партньоре.
3
Мат остави двуинчовото запаметяващо устройство на бюрото си. В паметта на матрицата му се съдържаше огромно количество данни — предимно разни работи на Санди Бракстън за генералите от Гражданската война Хенкок и Армистед. Шумът изглеждаше по-голям от обичайния за празна къща. Баща му беше на родителска среща, а майка му, която имаше работа в Министерството на отбраната, нямаше да се прибере поне още час и половина.
Мат разполагаше с достатъчно време, за да свърши това, което беше намислил, и след това да се захване с домашните.
Той седна на свързания с компютър стол пред бюрото си, облягайки се назад. За момент в ушите му се чу някакво бръмчене, докато рецепторите на стола се включиха към имплантите под кожата му. Бюрото пред очите му изчезна, когато той влезе в своя личен виар симулатор.
Мат се намираше сред обсипано със звезди небе. Пред него се носеше мраморна плоча с малки блещукащи обекти — иконките на отделните програми.
Протягайки напред пръст, Мат докосна телефон, висок един инч, и зададе номера на Лийф Андерсън с едва доловим шепот — но дори и най-малкото усилие беше достатъчно във виар симулаторите. Секунда по-късно той усети бодежа, който предизвиква установяването на връзката. Мат направи субвокализирано съобщение: „Лийф, Мат е. Нещо против едно виртуално посещение?“.
Във въздуха се появиха пламтящи букви: „Заповядай!“.
Мат се премести от телефончето и избра мъничка златна светкавица — командата за осъществяване на връзка с друг виар. Отново прошепна номера на Лийф и добави командата „Започни“. Вселената моментално изчезна от фокус, докато се придвижваше из Мрежата.
Мат сякаш летеше из огромен град от светлина. Извисяващи се небостъргачи в бляскави цветове представляваха уебпространството на огромни корпорации. Другите виртуални сгради бяха сиви, като всеки прозорец светеше с различен цвят — малки бизнес и индивидуални имейл страници. В черното като катран небе се носеха и други конструкции. Мат преминаваше покрай тях с огромна скорост, след като направлението беше вече зададено.
Минавайки бързо из виртуалния пейзаж, той достигна до мъждукаща в сребристо сграда, насочи се към етажа, чийто прозорци бяха с червен оттенък — апартаментът на семейство Андерсън. В мига, в който достигна до виртуалния прозорец, Мат примигна и се озова в стаята на Лийф.
После примигна отново, този път неочаквано. Беше предположил, че ще се приземи в личния симулатор на Лийф, а не в действителния свят в холоформа. Мат разтърси глава.
— Не знаех, че си свързал стаята си с пълна холопроекция.
— О, това е супер, стига вашите да имат достатъчно пари. — Лийф вероятно щеше да изглежда по-добре, ако се беше скрил зад виртуална маска. Кожата му беше бледа, а лицето му се гърчеше от болка.
— Още се възстановяваш от удара, а?
Лийф кимна и потрепери.
— Някога да си попадал във виар, когато програмата внезапно се скапе?
— Че кой не е? Обикновено се измъкваш с убийствено главоболие.
— Умножи го по сто и ще добиеш представа как се чувствам в момента. Божичко! Боли ме дори като се слушам как приказвам.
Лийф въздъхна, внимателно отпускайки главата си назад.
— Имплантантът ми е наред, а и докторите казват, че нервната система не е засегната, само… чувствителността ми. — Устните му се извиха в половинчата усмивка. — Никакви симулатори, докато невроните не се успокоят. А и като съм в реалността, нашите са спокойни. Никаква силна музика, без холоекшъни с преследване на коли и експлозии. С други думи, никакви развлечения за известно време.