Той изгледа Мат с кисел поглед.
— От Холонет не са много наясно какво се случи в „Кемдън Ярдс“.
— Не мога да повярвам, че ченгетата нямат ни най-малка, представа. Нет Форс сглобиха ли вече случая? За какво става дума? Терористи?
— Направили са го деца — отговори Мат. — Ченгетата и Нет Форс не знаят кои са.
Той продължи да обяснява това, което му беше казал капитан Уинтърс.
Лийф се намръщи.
— Що за побъркани типове ще вземат да обстрелват игрище, пълно с виртуални бейзболни играчи? — След което си отговори сам на въпроса. — Богати, разглезени копеленца, които се гаврят с хората за развлечение.
— Може би пък мразят бейзбола — предположи Мат.
— Имаш предвид неудачниците, които остават извън отбора? — Лийф се наведе напред.
— Имаме си работа с мозъци, фрашкани с пари. Ако са от окръг Колумбия, би трябвало да ги познавам, тях или техни познати.
Лийф се облегна, затвори очи и въздъхна.
— Знаеш ли, може би пък точно аз съм човекът, който ще хване следите на тия виртуални вандали — ако се вмъкна в Мрежата.
Той хвърли още един поглед на Мат.
— Ти си по петите им, нали?
Мат кимна.
— Опитвам се, но ще ми е нужна помощ.
— Със сигурност ще ти е необходима. — Лийф все още беше навъсен. — Ще си имаме работа с хора, които не са като нас, дори ще се наложи да им ходим в часовете.
Мат се засмя.
— Каква е тази поговорка „Богатите не са като нас“?
— Тези хора ги интересува само кой има повече пари или повече власт. Затова харесват дипломатите — обикновено те имат и пари, и влияние. Направят някоя глупост и Щатският департамент я забулва в мълчание.
— Смяташ, че някои от вандалите може да са деца на дипломати? — попита Мат.
— Възможно е — отвърна Лийф. — Нямаш представа колко безотговорни може да направи хората един дипломатически имунитет. — Той погледна Мат. — Но това няма да ти помага да се сближиш с тях. Децата на богаташите винаги са готови да те използват.
Мат внезапно се сети за Санди Бракстън и помощта, която трябваше да му окаже.
— Или привличаш вниманието им, което си е чисто използване, но по различен начин — за развлечение.
— Ей, ти също си такъв — каза Мат. — Имаш доста лошо мнение за хората от твоя ранг.
— Аз също съм се натъквал на сноби и използвачи — кача Лийф рязко. — Познавам ги много добре. А щом си падаш по поговорките, ще кажа още една: „Познанството е майка на презрението“. — Лийф помисли малко, след което каза: — Компютър! Идентификация на гласови команди.
— Гласът е идентифициран като Лийф Андерсън. — Отговорът на компютъра беше доста тих, като едва се долавяше в стаята.
— Трансфер на файл. Въведи прокси изображение на адрес Maxim.com. Създай иконка. — Лийф се обърна към Мат. — Почакай малко, приятел.
Когато Мат протегна виртуалната си ръка, малка шахматна фигурка се появи на дланта му. Беше пешка, около един инч, направена от спираловиден, червен пламък.
— Това е програма, с която ще можеш да се върнеш обратно през Мрежата — каза Лийф. — Пусни си я на компютъра и ще разполагаш с координатите и паролата на една специална уебстраница — виртуална стая за разговори.
— Страхотно — промълви Мат.
— Казах, че е специална — допълни Лийф. — Това е стая за младите, богатите и безгрижните. Никой не се появява там с истинската си самоличност. Всички използват прокси изображения — колкото по-ексцентрични, толкова по-добре. — И след кратка пауза добави: — Ето ти и останалата част от програмата. Направих си ново прокси, нещо, с което да привлека вниманието на тези, които се мотаят там.
Мат гледаше своя приятел.
— Ходиш в тази стая?
Лийф се засмя, но в гласа му нямаше и капчица хумор.
— И още как. Дори ми е приятно да се мотая сред богаташките глезльовци. Даже и да означава, че трябва да се правя на интересен и да ги забавлявам.
След като се върна обратно у дома по Мрежата, Мат си довърши домашните и се навечеря. Едва тогава той се върза към компютъра и се пресегна към червената пешка. Когато прокси програмата се активира, Мат извика виртуалното огледало, за да се огледа.