Полицейската радиостанция изпращя и той я приближи към ухото си.
— Гарсия.
— Обаждам се от централния диспечерски пункт, капитане. Съобщиха за нов проблем на 99-а и „Амстердам“.
Огромна група хора е коленичила и се молят по средата на улицата — блокирали са кръстовището.
— Милостиви Боже. Добре. Ще отида веднага щом мога.
— Нови проблеми ли? — попита Спилман.
— Имам чувството, че това ще се окаже ден… Не довърши мисълта си.
— Какъв ден, капитане? — попита Аманда. — Какви ги говорите?
— Съдбовен ден — тихо промълви Гарсия. — В който ще разберем кои сме.
Отвън изпищя сирена — линейка откарваше още един от пострадалите. Аманда избухна в сълзи.
— Не се тревожи — утешаваше я Денис. — Най-лошото мина. Почти свърши вече.
— О, не — простена Аманда. — Нима не разбираш? Всичко едва сега започва.
— И двете си вървете вкъщи — нареди Спилман. — Няма какво да правите тук.
Аманда поклати глава.
— Как? Няма начин да се кача в метрото с всички тези отвратителни хора.
— Виж — предложи Спилман, — защо не отидете у дома. Денис, повикай такси. Ще се обадя на Шърли и ще й кажа, че пристигате. Днес тя си е вкъщи. Така става ли?
— Ще отведа Аманда при мен — обади се Денис. — Искам да си отида вкъщи при децата. Хайде да вървим, Аманда. Всичко ще бъде наред.
— Не — възрази тя с писклив глас. — Нищо вече никога няма да е същото.
Аманда изпусна чашата си, затича надолу, спъна се, надигна се и се втурна към предната част на магазина. Денис и Спилман я следваха по петите и се опитваха да я спрат.
— Аманда, чакай!
Нямаше никакъв смисъл. Аманда изскочи от магазина, разбута тълпата отпред и изчезна.
Спилман видя как пред магазина спират коли на радио и телевизионни компании и застина на място. После тихо се обади:
— Остави я, Денис. Дай да влизаме вътре. Не искам да ни показват по телевизията в деня, когато светът се разпада.
В задната част на магазина, в сектора за зеленчуци, автоматичните пръскалки се включиха. Облетите с вода марули изглеждаха свежи и вкусни, но щяха да си изгният по рафтовете. Спилман нави ръкави и тръгна да търси крана, за да изключи ръчно струята.
От другата страна на глобуса вирусът на хилядолетието приближаваше най-гъсто населените райони на Азия. За разлика от Русия цял Китай ползваше един часови пояс; според предварителна програма на Великата китайска стена щяха да се състоят огромни тържества. Осветена по цялата си близо две хиляди километрова дължина, тя се виждаше от космоса. Гигантски дигитален часовник, поставен близо до Пекин, отмерваше последните минути на годината. Великата китайска стена, подобно на дървените барикади, издигали се някога по „Уолстрийт“, е била изградена, за да пречи на чужди нашественици да достигнат Забранения град, ала не успяла да си свърши работата през XIV век, както нямаше да я свърши и в навечерието на XXI.
8.
Гарсия погледна към лицата на струпаните пред „Сейфуей“ хора и забеляза липсата на обичайния за нюйоркчани израз какволи\2е\2ъмвиждал. Всички изглеждаха като опиянени и шокирани — нещо рядко за остров Манхатън. Вирна нос и подуши въздуха. Подобно на всеки друг град и Ню Йорк си имаше характерен аромат, а Манхатън винаги миришеше на озон, сол и пот. Този път Гарсия долови и друга миризма. Надуши страх.
Невидим враг приближаваше града, пета колона от ужас вече се бе развихрила и поразяваше отвътре. Той и преди бе виждал подобно нещо. Осемнадесетгодишен, като морски пехотинец, стана свидетел на падането на Сайгон. През онези последни, ужасни дни видя как паниката залива големия град и нанася милион индивидуални травми само с единединствен неразбираемо избухнал пожар. Страхът тласка хората да бягат натам, накъдето няма изход; понякога в бягството си те стъпкват собствените си деца. Отчаянието създава внезапни герои и случайни злодеи, нарушава обществените норми и прави работата на полицията невъзможна.
Гарсия реши да не дава изявление за случилото се в „Сейфуей“, но преди да успее да открие шофьора си, микрофони и камери бяха натикани в лицето му. Камерите снимаха и той съзнаваше, че някои от тях предават на живо. Положи усилия да отстрани суровото изражение, което хората очакваха да видят върху лицето на един полицейски служител; усмихна се и махна на неколцина познати репортери, докато си пробиваше път към колата си.
— Къде е управителят на магазина?
Гарсия, насилвайки се да се усмихва, отвърна:
— И той няма време за вас в момента, колкото и да сте симпатични. Зает е с почистването на магазина.
— Какво точно стана, капитане? — долетя следващият въпрос.