Това многообразие от възможности и вероятности бе достатъчно да подлуди един ясно мислещ бизнесмен. Трябва да остане съсредоточен, да прояви търпение и да изиграе всички игрички, заложени от Док. Накрая ще задигнат капиталите от банката и дружно ще се посмеят.
Изпълнен с желание да застане пред бутона, той нахълта през входната врата на сградата си и завари Джоди Максуел зад бюрото на рецепцията. Миниатюрен телевизор съобщаваше последните новини, свързани с проблем 2000.
— Мислех, че вече си седиш вкъщи — отбеляза той.
— Не успях дори да стигна до метрото, а всички таксита са заети — отвърна тя. — Затова се върнах да изчакам.
— Къде е момичето от рецепцията?
— Тръгна си. Изплашена е до смърт, Доналд. Подобно на мнозина.
Не очакваше да я завари тук, а тя го гледаше с нескрито любопитство, което го безпокоеше. Сякаш го претегляше, а очите й го обхождаха като радар, но поради каква причина, той не успя да отгатне защо.
— Какво? — не издържа Копланд. — Какво има?
— Само да се видиш! Приличаш на подивял човек.
Подаде му малкото си огледало и той видя изцъклени очи, напоена с пот яка на ризата, изпомачкан костюм. За миг се изплаши, че се е превърнал в един от призраците.
— Добре ли си? — попита тя.
— Навън е лудница — отговори той, като приглаждаше косите си и премигваше с очи, с надеждата да ги върне към нормалното им състояние само с усилие на волята.
— Знам — увери го тя, — но ти изглеждаш така от срещата в кабинета на Едуардс. Какво точно стана днес сутринта?
— Нали беше там? Нищо особено.
— И все пак нещо стана. Едуардс ти съобщи каква сума е открил Док и ти придоби вид на човек, когото са зашлевили през лицето.
— Естествено. Сумата е огромна. Ставаше дума за много, много пари.
— Господи, Доналд. Вониш на китайски публичен дом.
Без да му мигне окото, той каза:
— Бях в Чайна Таун, когато обявиха, че Китай пропада заради вируса на хилядолетието. Има телевизор във всеки магазин.
— Кой го е грижа за Китай? — прекъсна го тя. — Това, което става в Ню Йорк, е достатъчно. Двама души са скочили от ферибота при остров Стейтън, а други трима от покрива на Световния търговски център. Предостатъчно, за да се замисли човек.
— Никак не съм изненадан — увери я той. — Ще има и нови случаи.
— Да не си загазил нещо? — разтревожи се тя.
— Не. Разбира се, не.
— За малко да ме подведеш — поуспокои се тя. — Днес е денят, когато нашите клиенти и ние или ще оцелеем, или ще изчезнем. С други думи казано — най-важният ден в историята на нашата компания. Какво става, Доналд? „Копланд 2000“ ще се издъни ли? Ще се сгромолясаме ли?
— С клиентите ни всичко ще бъде наред — увери я Копланд. — Всички банки ще изплуват, а и ние ще оцелеем. Софтуерът е изцяло проверен и в момента не сме в състояние да направим нищо повече за тях.
Тръгна по коридора, като подметна през рамо:
— Няма да приемам никакви обаждания. Отивам в кабинета си.
Тя се измъкна иззад бюрото и го последва.
— Не отговори на въпроса ми — заяви тя на гърба му. — Какво стана в банката днес сутринта?
— Задаваш въпроси, които не са твоя работа — скастри я той.
— За бога, Доналд, тревожа се за теб. Поне веднъж в живота си престани да се правиш на глупак.
— Смяташ ме за глупак, така ли?
— О, я не се занасяй. Разстроен си, и то не защото светът се разпада — знаеше, че то ще се случи. Наду ни главите тук да ни го повтаряш до втръсване.
— Тогава всичко беше само на теория — отвърна той. — Сега е истинско.
— Искаш да кажеш, Доналд, че нещо най-после те е трогнало? Смаяна съм.
— Чуй ме, Джоди, твоята загриженост ме умилява. Наистина. Но трябва да стигна до кабинета си. Типовете от Федералния резерв се готвят да затворят системата, а аз трябва да съм в течение на нещата.
Имаше чувството, че стените го притискат, задушават го. Мина през прага и затвори вратата; остави Джоди в коридора.