— Ей, Берни — подвикна Винс, месарят, който всеки ден се хранеше в заведението, — чу ли за онова какго\2аричат нещо?
— За вируса ли? Чух. Едни, дето идват тук всяка сутрин, само за него приказват.
— Ти к’во мислиш?
— Мисля да се прибера довечера и да гледам фойерверките от покрива — ето какви са ми намеренията.
— Хората теглят парите си от банките.
— Само рискуват да ги нападнат по улиците.
За мнозина приближаващата заплаха будеше точно толкова интерес, колкото и последните модни тенденции или шансовете на „Джетс“ в Националната футболна лига. Нещата, които ставаха на остров Стейтън и в дебрите на Куинс, бяха толкова отдалечени за живеещите в Манхатън, колкото и събитията в Китай. Хората дочуха нещо за безредици в някакъв супермаркет, но нищо не се бе случило с магазина в техния квартал. Добре, борсата не отворила, но те не притежаваха акции. Летищата били затворени, но те и без това не се канеха да пътуват. Някакъв полицай позволил група религиозни фанатици да блокират улица в горната част на Уест Сайд, но тези хора и без това са си луди.
— Берни, ти имаш ли акции?
— Не. Чакай, чакай… Участвам в пенсионен фонд и мисля, че типовете в него купуват акции.
— Не, не е така. Те купуват онова другото… лихви или нещо такова.
— Държавни лихвоносни ценни книжа.
— Точно така. И това не са акции, а нещо друго. Иначе щяха да ги наричат лихвени акции, нали?
— Прав си.
— Как мислиш, дали електричеството ще спре? Чух, че спряло в Китай или на някакво друго място.
— Не.
В действителност пенсионният фонд на Берни притежаваше хиляди акции в множество компании за високи технологии и техните печалби зависеха от успешните продажби на стоки на доходоносните азиатски пазари. В края на 90-те американската икономика се оживи благодарение на софтуерни компании — те продаваха 90% от софтуера, който се купуваше по света. През последните няколко часа азиатските им пазари изчезнаха. Фондът притежаваше и дялове в компании, зависещи изцяло от автоматизираните международни комуникации. Американско предприятие за дрехи със заводи в Индонезия, Малайзия, Тайван и Хонконг вече не можеше да влезе във връзка с азиатските си заводи. Нефтените компании продавачи на суров петрол в Йокохама не можеха да си приберат дължимите суми. Както не можеха да си ги приберат IBM, „Вирджин Рекърдс“ или който и да е друг. Тежки дни се задаваха за пенсионния фонд на Берни, но той самият щеше да го узнае едва след няколко седмици.
Дотогава мнозина американци щяха да продължат да възприемат „глобалната икономика“ като кухо понятие, нещо, за което по-скоро се говори, отколкото се осъществява. Хондите, които шофираха, вървяха с гориво от Персийския залив; шампанското, което пиеха, се произвеждаше във Франция; ядяха израелски портокали, манго от Перу, пишеха документи на сглобени в Корея и Китай компютри, носеха дрехи от памук, бран и тъкан в Индия, и шити от нелегални имигранти в работилнички из Ню Йорк, и въпреки това рядко мислеха за електронната паяжина, обединяваща всички тези сектори. Планетарната тъкан, която свързваше всеки с всекиго, се разкъсваше.
Чрез телевизията, радиото, вестниците и Интернет нюйоркчани следяха напредването на вируса през Азия и научаваха как напада компютри и разрушава системи и без това пострадали от рецесията. Икономическият спад в Далечния изток започна през 1998 и попречи на редица компании и правителства, които съзнаваха опасността, да отделят пари за справяне с проблем 2000. В Азия затрудненията се концентрираха в градовете — очакваше се там инфраструктурата да сдаде, а същевременно огромни селскостопански райони оставаха незасегнати. Малко бяха компютрите в оризищата, където продължаваше да функционира древна аграрна система така, както бе действала от векове, ала корпорациите, тласнали напред азиатските икономики, зависеха от технологиите и на практика се бяха превърнали в тромави зверове.
До пладне източно стандартно време Япония вече от два часа живееше в Новата година; петнадесетте милиона жители на столицата направо агонизираха. В нощ, когато температурите в Токио бяха около нулата, дветрети от западните части на града останаха без електрозахранване, а целият град беше пиян.
Японското правителство бе планирало грандиозно посрещане на хилядолетието, за да повдигне самочувствието на нацията, разтърсена от икономическа нестабилност. Благодарната тълпа се бе стекла по улиците, за да участва в предвидените тържества. В полунощ независимо от рецесията и без да обръщат внимание на нощния студ, три милиона души се наслаждаваха на страхотните тържества. И тогава морето от светлини, проточило се на километри от Токийския залив, угасна. Вирусът на хилядолетието не застрашаваше компютрите на японските атомни централи, но компютрите, които контролираха електрозахранването, станаха причина всичко на запад от императорския дворец да потъне в тъмнина. Градът остана потресен. Хората бяха чули за Магадан и Владивосток, но тук ставаше въпрос за Япония. Това бе Токио — най-напредналият в техническо отношение град в света. Невъзможно бе да му се случи подобно нещо.