„Метро техноцентър“ се намираше на Мъртъл авеню в централната част на Бруклин — на двадесет минути път с метро от „Уолстрийт“. На всяка следваща спирка слизаха повече хора, отколкото се качваха; пътниците във вагона оредяха, дори се освободиха няколко места по седалките. Някъде по пътя ядосаният мъж, младата майка и великодушната жена от испански произход бяха слезли и Джоди седна. Копланд остана прав — стискаше с две ръце лоста над главата си и се опитваше да си представи какво ще завари в компютрите на „Техноцентър“. Преминавайки под града, той си мечтаеше влакът никога да не спре. Искаше да отиде до самия край на Лонг Айланд, да прекоси Атлантическия океан, да стигне до Европа и да продължи да върви в посока, противоположна на вируса на хилядолетието; да преобърне времето, да отстрани дефектните чипове, да оправи всички нанесени вреди и отново да върне нещата такива, каквито бяха. Но крадливото му сърце съзнаваше, че нещата никога няма да бъдат същите. Нещата, в които вярваше, бяха разбити и объркани като подаваните от заразен компютър данни. Беше вярвал в парите и технологиите, а те го предадоха. Във въображението си той стоеше над дребните страхове, но неумолимото въртене на планетата означаваше, че когато возенето с метрото свърши, вирусът на хилядолетието ще продължава да се движи към Ню Йорк, да превзема един часови пояс след друг, да унищожава икономики, без да се интересува от раса, вероизповедание, религия, история или каквото и да било друго. Вирусът представляваше нещо като огромния лост, който заплашва и богати, и бедни с еднакво презрение. Дори него.
Изведнъж с необикновена яснота му просветна, че той е точно толкова отговорен за вируса на хилядолетието, колкото всеки друг, а дори може би и повече, макар определено да бе допринесъл и дал своя дял в борбата срещу него. За свое собствено облагодетелстване, разбира се, и то значително, огромно облагодетелстване, но в това нямаше нищо лошо. Беше богат, ала Док се оказваше прав — беше и алчен. Искаше прекалено много и онова, което го очаква в „Техноцентър“, ще се окаже полицията. Пътуването с метрото щеше да приключи в затвора. Беше напълно убеден, че Док му е подготвил това падение.
— Доналд?
Джоди го разтърсваше за рамото.
— Доналд? На следващата спирка слизаме.
Стените на станцията се мярнаха пред очите му и той сякаш се събуди. Остави се Джоди да го смъкне от вагона, да го преведе през перона и да го изведе на ярката светлина на Бруклин.
На повърхността животът изглеждаше нормален. Уличното движение не спираше, магазини и витрини излагаха всевъзможни новогодишни артикули, в небето летяха гълъби.
По опънатите между светофарите на Мъртъл авеню транспаранти се четеше: „Бруклин посреща 2000.“ От другата страна на булеварда четири най-обикновени административни сгради представляваха „Метро техноцентър“ — безвредни структури без никакъв облик. Копланд бе влизал вътре много пъти и разполагаше с пропуск, но се поколеба, преди да се насочи към входа.
Джоди го въведе в някакво кафене и поръча еспресо за двамата. Апатичен сервитьор събираше вестниците от празните маси. В ъгъловото сепаре млада жена в черен пуловер, черни джинси и сребърни бижута се преструваше, че чете обявите, но се отказа; опря брадичка върху ръцете си и се загледа в тримата млади мъже с портативни компютри в скутовете си на съседната маса.
— Кодът — промърмори Копланд и разбърка кафето.
— Какъв код? — попита Джоди озадачено. — Осемдесет и двата реда в съобщението на Док ли?
— Трябваше да изуча по-подробно кодирането — обяви той със съкрушен глас. — Не е добра идея подчинените ти да са в състояние да правят неща, които не можеш да контролираш.
— За какво говориш, Доналд?
— Док — отвърна той. — Оттегля се в личната си компютърна лаборатория с онези свои чудаци и остава там часове наред; седят и пишат кодове и програми, за да направят представа нямам какво. Знаеш ли — никога не съм стъпвал там. Това сигурно е грешка.
— Изпий си кафето. Хубаво е — подкани Джоди. — Док не допуска никого там освен своите компютърни фанатици.
— Нямам представа какво правят.
— Доналд, колко са ни донесли общите продажби на „Копланд Сълушънс 2000“? От самото начало, когато за пръв път ги пуснахме на пазара.
— Около четиристотин милиона.
— Това не дава ли отговор на въпроса ти? Хората на Док създадоха продукт, благодарение на който ти си един от най-крупните продавачи на софтуер за решаване на проблем 2000 в света. За какво се притесняваш?
— Звучиш, сякаш си от отдела за връзки с обществеността.