— Аз съм човек, който осъществява връзки с обществеността, но в момента се чувствам по-скоро като психиатрична медицинска сестра.
— А откъде знаеш как се чувства една психиатрична сестра?
— Майка ми работи като такава — отвърна Джоди, доволна, че е доловила ехо от обичайната сприхавост в тона на Копланд. — Ще ми разкажеш ли какво те притеснява в онези осемдесет и два реда кодирана информация, преди да влезем в „Техноцентър“ или не?
Той отпи от кафето, прокара ръка през косите си и попита:
— Как изглеждам?
— Страшно неугледно. Но и аз не ти отстъпвам. Какво от това?
— Не съм стъпвал в метрото от години. Кога са поставили телевизорите?
— Съсредоточи се, Доналд. Осемдесет и два реда засекретени кодове. Какво точно търсим?
Копланд се загледа в брой на „Поуст“, оставен на съседната маса. „ДЖАПАН ИНКОРПОРЕЙШЪН ПОТЪВА“ гласеше заглавието на първа страница. Избухна в смях. Цялото му натрупано напрежение се изливаше в безумно радостни звуци. Хората в кафенето започнаха да ги зяпат и Джоди се изчерви от смущение. След всички налудничави неща, които видя през този ден, тя не намираше за забавно да наблюдава как Доналд Копланд губи разсъдъка си.
— Знаел си какво ще се случи, нали? — попита тя.
— Да.
— Затова посъветва всички от компанията да изтеглят парите си в брой или да ги превърнат в злато и да ги скрият под дюшека.
— Да.
— Голям умник си, Доналд. Същински бръснач. Ако има начин да се извлекат пари от бедствията, които стават около нас, ти си го измислил.
— Никой не можеше да предвиди докрай какво точно ще стане — равнодушно сви рамене той.
— Е, а ти скри ли парите си под дюшека? — продължи с въпросите тя.
— Да, само че моят дюшек е обезопасен депозитен сейф някъде.
— Разбирам. А сега да се върнем на осемдесет и двата реда код.
Копланд я погледна с хладни, нетрепващи очи и тя установи, че какъвто и психически облак да бе затъмнявал съзнанието му, вече се е разсеял. Той имаше лукавия вид на онзи Доналд, когото познаваше: когато лъжеше някого, когато желаеше да изманипулира някого, и това не й допадаше.
— Закодираното съобщение на Док вероятно ще се окаже напомняне да хвана някой от техниците в банката да провери за пореден път купчина файлове в програмите — отвърна той. — Според мен Док искаше да ме разкара от Насо стрийт, за да не полудея. Очевидно предпочита да полудея… в Бруклин.
— Говориш пълни глупости — отбеляза Джоди и се насили да се усмихне. — Много добре знам кога казваш истината и кога — не.
— Тогава или трябва да те уволня, или да те направя съдружник в компанията — парира я Копланд.
— Ако се налага да избирам — отвърна Джоди и се надигна, — напускам. Според мен ти не знаеш разликата между лъжа и истина, Доналд. Видяла съм такива безобразия от теб, но съм правила и невъзможното само за да изглеждаш велик, защитавала съм те, въобще всичко, само дето не съм падала на колене, за да целувам задника ти. Представа нямам защо се домъкнах чак тук с теб този следобед. Вие с Док очевидно си играете някаква игричка, но мен не ме интересува каква е тя. Вървете по дяволите вие и вашите осемдесет и два реда кодове. Прибирам се вкъщи. Честита Нова година, бивш мой шефе.
Джоди пристъпи към вратата. Отчаян, той извика:
— Почакай минутка, моля те.
— Защо? Спомена за някаква възможност банката да те даде под съд. Напълно си го заслужаваш.
— Сигурно си права — отвърна той, почти готов да се изповяда.
Преглътна от чувство за вина, но не произнесе думите, които биха издали престъплението му.
— За какво? — не спираше тя. — С какво си го заслужил?
Какво си направил?
Пое дълбоко въздух, отпи от кафето и попита:
— Случвало ли ти се е да откриеш съвсем внезапно, че нищо, в което си вярвала, не е истина?
Тя се замисли за миг.
— Не и до днес — отвърна накрая. — А в момента просто не знам на какво да вярвам, ако не броим убедеността ми, че си откачил.
— Според мен Док се опитва да ограби банката — изтресе изневиделица той.
Тя зяпна. Седна и остана вторачена в него, после премигна няколко пъти.
— Защо иначе мислиш, че ще се кача в проклетото метро и ще се озова в шибания Бруклин?
— О, Господи — простена тя.
— В това, мисля, се състои тайният му проект.
— Не допускам Док да е такъв — възрази тя. — Док е страхотно честен.
— Идеалното престъпление — отбеляза Копланд. — Обир, извършен от човек, когото никой да подозира; който има достъп до най-тайните финансови данни, както и способността да надхитри и най-къдърния компютърен програмист в „Чейс Манхатън“. — Копланд започваше да се съвзема, да възвръща нормалните си реакции и да се пали от темата. Ако Док е нагласил нещата така, че да го провали, п\2ценяваше той, защо да не изопачи фактите и да го натопи? Днес сутринта чу как Едуардс съобщи за възстановените от Док седемдесет и два милиона долара от скрити сметки.