Дълбоко под земята поредният влак на метрото потегли и разтърси тротоара; поток от човешки същества изплува от изхода. Сара бе сред тях. Като типична нюйоркчанка тя вървеше със завидно самообладание. По някакъв начин тя му напомни за високата жена, която видя преди толкова време в центъра на града, независимо че Сара едва ли надхвърляше един и шестдесет и пет и тежеше деветдесет килограма. Очите й блестяха от интелигентност и усмивката никога не слизаше от лицето й.
— Има няколко пароли, до които просто не съм в състояние да стигна — обяви тя. — Едната е за „Функционално незачитане“.
— Ще се справим някак — утеши я Док въпреки разочарованието си.
— Не виждам как ще успеете.
Върху челото на Сара се появи малка бръчка.
— Защо да не нахълтам в контролната зала с автомат и да заповядам: „Горе ръцете! Дайте ми паролата или ще ви направя на решето!“ Съвсем както го правят във филмите.
— Ако си готов да постъпиш така, лично ще ти отворя вратата — подсмихна се тя. — Нужни са ни малко каубойски действия, за да предизвикаме ръководството да размърда задниците си. Иначе — Бомбай.
— Индия? Какво е станало?
— Не чу ли? Бомбай е в пламъци.
— Милостиви Боже!
— Всичко отказало — електричество, телефони, вода; избухнали пожари, които не успяват да потушат.
Представи си го — Бомбай, а и цяла Индия с нейното милиардно население, както и уникалната им интерпретация на хаоса, който ги поглъща. Гневът на Шива, гневът на Аллах, гневът на всички познати на света богове. Неволно потрепери.
— Как мислиш, Сара? Това ли е апокалипсисът?
— Док — отвърна тя, — утре целият свят може да пламне и ако това стане, просто се налага да намерим начин да потушим пожара. Непременно ще успеем. Вярвай в това. — В очи те й се мярна игриво пламъче. — Знаеш ли, досетих се какво се опитваш да направиш.
— Какво?
— Разполагаш някъде с мейнфрейм и разчиташ да симулираш резервна система на „КонЕд“, щом първата връзка във веригата сдаде.
— Нещо такова, права си.
— Не ме интересува кой си, но се чудя защо го правиш. Някой плаща ли ти?
— Не. Аз плащам на други хора. Мога да платя и на теб, ако желаеш.
— Не го правя за пари.
— И аз така си помислих — увери я Док.
— Просто ми е приятно да узная, че и ти не го правиш за пари. Ще ми се да ти помогна повече. Ще продължа с опитите да се добера до паролите.
— Сара — прекъсна я той, — не е изключено да се наложи да го направиш. Вероятно ще има и още доста неща, които да свършиш, ако ситуацията наистина се влоши. Казах ти за Върмонт, нали?
— Да. Звъннах им. Не разполагат с компетентен човек, който да провери кондензаторите или регулаторите на волтажа. Твърдят, че вече са ги тествали.
— Готова ли си да изключиш „КонЕд“ от системата?
— Аз да, но не и компанията. Цял ден спорят по въпроса. Трябва да вървя. Бог да те благослови, Док, каквото и да си намислил да правиш.
Тя му подаде три дискети и изчезна в тълпата.
Прекосявайки парк „Вашингтон“, оазис насред града с дървета, шахматисти и детски площадки, Док седна на пейка и се загледа как млад баща люлее двегодишното си дете на люлка. Напредназад, напредназад. Детето се смееше от удоволствие. Някъде наблизо излая куче. Коли минаваха по периметъра, търсеха място за паркиране. Спокоен, паркът отвъд Триумфалната арка в началото на Пето авеню сякаш не го бе грижа за приближаващата буря.
Нещата или бяха смъртоносно сериозни, или така банално тривиални, че човек да се изсмее. Нямаше средно положение. Бомбай бе в пламъци, а това предполагаше и половин Индия. Ако отиде до вестникарската будка на ъгъла или се върне на Насо стрийт и погледа телевизия, ще разбере какво точно става там; другата възможност е да остане на пейката в парка и да наблюдава как онзи там люлее детето си. Връхлетяха го и други мисли: колко подходящ е моментът за военен удар. Компютрите на Индия са излезли от строя, комуникациите — прекъснати, населението — силно объркано. Страната е слаба и уязвима. Враждебният й съсед Пакистан разполага с двучасов прозорец: системите му функционират, а тези на Индия са блокирали. Какво предимство на мюсюлманската държава над хиндуистката държавасъперница! Пакистан може да нападне Индия без страх от ответен удар.
Док беше убеден, че всяка страна е с повишено внимание, включително и Съединените щати, и се подготвя за най-лошото. Най-лошото нямаше да се случи. Ако хората искат да започнат война през този ден, ще се наложи да се убиват един друг с ръчни оръжия, саби или с голи ръце. Възможностите на всяка модерна държава да води война и да се защитава зависеха от компютри. Военните компютри отстъпваха с няколко поколения зад цивилните технологии по простата причина, че трябваше да са изключително надеждни. Те никога не бяха подменяни. Вследствие на проявения прагматичен консерватизъм старият софтуер на военните компютри се излагаше на изключителната опасност да бъде засегнат от вируса на хилядолетието. Един Ф-16 представляваше сложна комбинация от кибернетика. Един танк разполагаше с дузина компютри и стотици вградени чипове, а един кораб — с хиляди. Пушки, ракети, хеликоптери, торпеда, радари, сонари, мини, бомби и комуникационни съоръжения — всички те зависеха от компютри. Някои щяха да сработят, но достатъчно много щяха да се окажат поразени и да снижат световния военен потенциал до най-ниското му равнище от сто години насам. Това, прецени Док, милостиво ще ни спаси през следващите дни.