— Чудесна работа свършихте, господин Копланд.
— Благодаря.
— Чух, че банката на Манила е оцеляла благодарение на вас.
— Благодаря.
Наложи си да води дружелюбни разговори и да отговори на куп технически въпроси. Най-сетне прошепна сковано на Джоди:
— Намери терминал, извикай диагностика 18В и я накарай да провери файл 437. Можеш ли да го направиш?
— Дай ми личния си код.
— Използвай твоя.
— Няма.
Той се поколеба, после просъска:
— Микро.
— Това е името на кучето ти.
— Хайде, Джоди. Направи го.
Побутна я към работния сектор и тя тръгна сред редиците от заградени тесни пространства в помещението без нито един прозорец. С любопитство отбеляза, че няма никакви телевизори или радиоапарати — значи „Техноцентър“ бе изолиран от бъркотията, приближаваща Ню Йорк със страшна скорост. Е, не съвсем изолиран: зърна брой на „Дейли Нюз“ — някой го бе донесъл следобеда. Хората, които заобикаляха Копланд в момента, бяха стояли затворени тук целия ден. Но при следващата смяна, от 16,00, нещата щяха да са по-различни — щяха да са гледали телевизия по домовете си.
В последната редица кабинки видя млада жена, прилежно отдадена на заниманията си.
— Прекалено много работа, а? Затова ли не участвате в тържеството? — попита Джоди.
— Някои неща не търпят отлагане. Смяната ни приключва.
— Как въви… — Джоди погледна картата й за самоличност и добави, Марта?
— Бавно — отвърна Марта. — Федералният резерв затвори банките, всички наши управители на клонове правят рекапитулацията за деня, затова върви бавно. Винаги е така в края на деня дори когато приключват по-рано. Тук ли работите?
— Не, аз съм от „Копланд“.
— О, вие там свършихте страхотна работа.
— Благодаря — отвърна Джоди. — Възразявате ли да направя диагностика на вашия терминал, когато приключите? Отдавна възнамеряваме да проверим някой от терминалите тук.
— Може, разбира се. Аз и без това свърших.
Джоди погледна монитора: по екрана се разпръскваха фойерверки; прочете и следното съобщение: „Здравей, Марта. Честита Нова година.“ — Нали не възразявате? — попита любезно Джоди и я отстрани от компютъра. После натисна няколко клавиша и повика диагностика 18В. Върху екрана се появи искане за личния код и тя напечата „Микро“. Мониторът стана черен, после фойерверките отново се появиха, но този път надписът гласеше:
„Здравей, Доналд. Честита Нова година.“ Джоди си помисли: „По дяволите, какво ще последва“, а Марта се изхили.
— Прави така цял ден с всички. Вие Доналд ли се казвате?
— Той е шефът ми — отвърна Джоди. — Доналд Копланд.
— Самият Доналд Копланд?
— Същият.
— Сигурна ли сте, че имате право да използвате паролата му?
— Той е тук — обясни й Джоди. — Хайде да го попитаме.
Джоди отиде при празнуващите и се върна, придружена от Копланд. Той се взря в екрана и премигна няколко пъти, а устните му бяха застинали в идиотска зъбата усмивка.
— Е? — обади се Джоди. — Да я пускам ли?
Заинтригувани, някои от ръководството на „Техноцентър“ ги бяха последвали до терминала. Той ги виждаше как се тълпят наоколо: обзети от весело настроение, пиеха шампанско. Тяхната близост го изваждаше от равновесие, караше го да се чувства не на себе си, все едно го водеха на екзекуция. Доколкото знаеше, Док може да е програмирал нещата така, че банката да бъде унищожена на мига.
— Какво е това, Доналд? Малко от тайните на занаята ли? — попита усмихнатата доктор Шварц.
— Просто елементарна диагностика — отговори Джоди. — Нали не искаме никакви изненади в последния момент?
Копланд бе пребледнял от ужас, но все пак успя да промълви:
— Пускай.
Джоди избра файл 437 и натисна клавиша, за да го отвори.
Диагностичният файл представляваше проста графика: показваше броя на проверените редове и какъв процент от цялото представляват. Числото бързо нарасна от 1% на 12%, после на 35% и когато стигна до 100%, се появи надпис:
Кодовото съвпадане е 100% проверено.
За повторно потвърждение иди при Стария Мислител.
Потвърждение сега? Да/Не Копланд припадна — свлече се на пода като прострелян. Тълпата възкликна. Погледите шареха между падналия мъж и надписа върху екрана. Само след секунди той се върна в съзнание, отвори очи и видя наведената над себе си Джоди.
— Доналд? — попита тя, а гласът й потреперваше от паника. — Доналд? Добре ли си?
Посланието се въртеше в главата му: „Стария Мислител. Стария Мислител.“ Док го препращаше вкъщи при любимия му компютър, след като го отведе в Бруклин, като част от ужасно глупава и неуместна шега. Нямаше какво друго да предприеме. Вероятно, мина му през ума, заслужава да е жертвата в моралната пиеса на Док.