Избухването на фойерверки в Батъри парк наруши тишината в офиса. Шумът от далечната веселба се носеше из нощния въздух като ехо от отминали Нови години в Ню Йорк, когато празненствата не бяха толкова пищни, а забавите — така грандиозни. Навън светлините пред входните врати и около уличните лампи смекчаваха тъмнината. Неясни фигури бързаха по тротоарите към центъра на тържеството и неговото обещание за топлина.
— Ти си добър служител, Мария. Хайде, прибирай се.
— Уау! — Тя се ухили като самодоволна котка. — Хамбург.
— Честито — поздрави я той усмихнат. — Истински се надявам да осъществиш продажбата.
Мария свъси вежди и промълви замислено:
— Чудя се дали Доналд ще ми разреши да използвам самолета утре. Ако отида веднага, ще приключа сделката.
— Мария — прекъсна я той нежно, — летищата са затворени.
— Моля?
— Няколко дни няма да има самолетни полети.
— Шегуваш ли се?
— Опасявам се, че не.
Тя премигна, наведе се и погледна зад гърба на Док към празния офис.
— Къде са другите?
— Идва Нова година. Никъде ли не си поканена?
— Боже милостиви! Колко е часът?
— Почти пет.
— Боже милостиви. Боже милостиви. Говорила съм по телефона два часа. Закъснях, закъснях…
Сграбчи чантата си, извади огледалце и провери грима си.
— Какво каза за летищата? Въобще — какво става по света, Док?
Той почеса брадата си, премисли безброй всевъзможни отговори — по един за всяко бедствие, разтърсило света. От осемнадесет милиона компютри в Китай петнадесет милиона бяха излезли от строя. Банките в Латинска Америка бяха задръстени от клиенти. Руснаците продължаваха да създават безредици в Бруклин. След пет минути вирусът ще връхлети Източна Европа. И така нататък, и така нататък. Мария съвсем скоро сама щеше да открие какво става.
Той й намигна и обяви:
— Помпата не работи, защото вандал е откраднал дръжката. Така пее Боб Дилън в една песен. Честита Нова година, Мария.
Тя сбръчка нос.
— А?
В празния офис на Копланд миришеше на димна бомба. Горкото копеле, помисли си Док. Докато за него работят хора като Мария, той ще изкарва повече пари, отколкото някога си е представял за възможно. Изведнъж клиенти от цял свят проявиха желание да се сдобият със софтуер, който да се справи с проблем 2000 и с излезлите от строя машини, ала поради задръстването на телефонните линии повечето хора отвъд океана не успяваха да се свържат. Все някога телефоните ще заработят отново. След часове, дни или може би седмици, но линиите ще се възстановят. Катастрофата с настъпването на хилядолетието ще избледнее в историята и Доналд Копланд ще бъде един от големите победители.
На втория етаж персоналът се опитваше да се свърже с банкитеклиенти от цял свят. Преките линии до „Чейс“ и други местни банки функционираха, но онези, които поддържаха връзка с чуждестранни клиенти, бяха преустановили работата за деня. Заетите телефонни линии ги блокираха. Дваматрима дремеха по бюрата, а останалите вдигаха новогодишни наздравици в задната част на помещението. Док погледа към присъственото табло и видя, че половината служители от междинната смяна няма да се появят. Ани, ръководителката на смяната, вдигна безмълвно ръце. Док я разбираше — нямаше какво да допълни.
— Доналд обаждал ли се е? — попита Док.
— Никой не го е виждал от часове. Отиде, мисля, до „Техноцентър“.
— Май си е тръгнал оттам — промърмори Док. — Какво ще правиш довечера?
— Ще браня крепостта тук. Заместникът ми няма да дойде. Марти се е напил. Призна ми го по телефона и му казах да си стои вкъщи.
— Ти си като ангел спасител, Ани.
— Ха! Нищо подобно, приятелю. Какво да правя вкъщи? Да гледам телевизия ли? И тук няма да ми се размине — кимна тя към апарата.
— Какво дават?
— Берлин.
Той погледна екрана: репортер на Си Ен Ен стоеше по средата на широк булевард, а над главата му избухваха фойерверки. Полуголи хора в карнавални костюми танцуваха около него. Не в кадър, но наблизо оркестър свиреше „Когато светците маршируват“ и се налагаше репортерът да крещи в микрофона. Камерата се плъзна по широка жълта ивица през улицата между двата тротоара.
— Тази ивица на Фридрихщрасе макира някогашната г\2ница между Източен и Западен Берлин обясни репортерът.
Аз съм насред великолепно новогодишно тържество, точно тук, където някога се издигаше пропускателният пункт, известен като Чекпойнт Чарли. Двадесетина метра на запад, както сами виждате, все още се издига кулата, откъдето американски войници с автомати са гледали руските си колеги, застанали на също такава кула от другата страна. В дните на Студената война някои са се опитвали да минават през барикадите и преградените с тел тунели. Тогава и двете страни са насочвали към тях оръжията и биноклите си. Било си е направо страшно, но сега вече това го няма. Малко са останалите белези от пропускателния пункт днес — само кулата и няколко кутии жълта боя по асфалта. Студената война приключи, а горещата война между Изтока и Запада никога не избухна. Всички се опасяваха това да не се случи, но страховете се оказаха напразни. И точно така се чувстват хората тук, в Берлин, по отношение на вируса на хилядолетието тази вечер.