— Такъв си шегаджия. И все намираш да кажеш нещо уместно.
— Притеснява ли те?
— Не. Предполагам, не.
— Радвам се, че така гледаш на нещата — отбеляза той. — Хората ще искат да чуят някоя и друга шегичка утре. Те са страхотно изобретателни по време на криза. То така са се появили и компютрите — по време на Втората световна война, а случващото се днес също е война. Войните все някога свършват. Дори Стогодишната война е свършила. Франция спечели, Англия загуби.
Док размърда вежди и се ухили.
— Не исках война — промълви тя.
— Никой не искаше, но тя и без това ни сполетя. Чу ли последните новини? — попита Док. — Някой се опита да застреля папата.
Тя сепнато си пое въздух.
— Наистина? Къде? В Рим ли?
— На площада пред „Свети Петър“ пред милиони хора, събрали се за службата по случай новото хилядолетие, и пред половината човечество, залепено за телевизорите си. Онази половина, чиито телевизори все още работят.
— Той добре ли е?
— Да, но друг беше убит. Един кардинал.
— О, Господи, от това ли се нуждаеше днес светът? Защо?
— Вероятно никога няма да узнаем. Хайде.
Помогна й да стане, отключи вратата на кабинета си, отиде направо до барчето и й наля водка.
— Благодаря.
— Седни.
— Благодаря.
— Спомена, че искаш да поприказваме, Джоди. Какво се върти в главата ти? Голямата световна криза или нещо друго?
— Нещо друго. — Да?
— Доналд. И ти.
Док вдигна вежди и зачака. Тя въздъхна и се размърда неспокойно на стола. Хапеше устни и клатеше питието, подчинена на ритуалните физически клишета на човек, принуден да съобщи нещо неприятно. Най-сетне изрече на един дъх:
— Опитваш ли се да ограбиш „Чейс Манхатън“?
Той прихна. Смя се високо и продължително — веселието му донесе краткотрайно облекчение.
— Какво те кара да ми задаваш подобен въпрос?
Джоди преразказа приключенията си с Копланд в Бруклин;
Док я слушаше с дяволити пламъчета в очите. Накрая попита:
— Наистина ли ти мина през ума, че съм в състояние да ограбя банката?
— Не, но ти си толкова тайнствен, Док. Разполагаш със скрита стая и командваш онези странни същества. Всички го знаят, но никой няма представа какво правите там. Според Доналд ограбвате банката и днес сутринта си помислих, че ще получи сърдечен удар. Кълна се.
Той я харесваше. Дори си даде сметка колко много я харесва, но нямаше време за похот, а още по-малко — за романтика. Тя отпи от питието, а той се поколеба дали да не изпие едно с нея.
— За да ти отговоря на въпроса — обир няма. Просто си играя игричка с Допи, само че той я взима на сериозно. Подведох го, но го правя от години.
Разказа й как се зароди идеята за ограбване на банката и как бе излъгал Копланд да се хване, че обирът наистина ще се осъществи.
— Значи е само игричка? — повтори Джоди. Толкова й се искаше да му повярва. — Начин да го прецакаш?
— Именно. Просто отплата за алчността на Допи, това е всичко.
— Искаш да кажеш, че както си нагласил нещата, негова светлост Доналд да получи каквото заслужава?
— Да. Само за майтап. Всичко е съвършено безобидно.
— Куче такова.
— Такъв съм.
— Страшно ми харесва.
— Благодаря ти — отвърна той. — И на мен страшно ми допада. Днес го пратих за зелен хайвер, за да не ми се мотае в краката. Трябва да пристигне вкъщи всеки момент.
— Сигурен ли си, че ще отиде там?
— О, да. Не се съмнявам ни най-малко.
— А оттам къде ще го пратиш?
— Тайна — отвърна Док и пак се засмя; този път тя се присъедини към него.
Той спря да се смее и реши все пак да изпие една водка. Наля си малко върху бучките лед и я погледна. Елегантният й делови костюм беше изцапан и измачкан. Стресът от преживения ден, пълен с бедствия, личеше на закръгленото й, хубаво личице, чийто нос бе коригиран след скъпа козметична операция, а големите очи бяха леко зачервени. Беше изтощена и се крепеше единствено благодарение на повишения си адреналин.
— Имаш ли къде да отидеш тази вечер? Някъде на гости? — осведоми се той.
— Никъде няма да отида. Сестра ми събира приятели, но не съм в настроение за подобно прекарване.
— Къде живее?
— В Лонг Айланд.
— И без това ще ти бъде трудно да стигнеш дотам — отбеляза Док.
— Дори не успях да се свържа по телефона. Наведе се по-близо до нея и тихо попита:
— Страх ли те е?
— Да.
— От какво?
— Представа нямам. Светът е с краката нагоре, идва и нашият ред.
— Ако останеш тук, ще бъдеш в безопасност. Разполагаме с генератор в мазето.