— Знам. Затова се върнах. Как мислиш? Ще ни пот рябва ли?
Док сви рамене.
— Никой не може да каже. Но както е известно, добрите инженери винаги са готови за аварии. Никой не знае повече за електроенергията от хората, които я задвижват. Правят всичко по силите си.
— Престани, Док. Разбирам, когато ме будалкат.
— Не те будалкам. Говоря ти сериозно. Стараят се… Хората по цял свят се стараят, но никога не са се натъквали на подобно нещо. Събитието е уникално.
— Доналд твърди, че го е предвиждал.
— Така е, но понеже работиш тук и си интелигентна, ти също си го знаела. Само че не си поискала да го повярваш. Целият свят бе обзет от подобен дух на отрицание.
— Просто няма човек, способен да направи нещо. Чувствам се така безпомощна и се ненавиждам заради това.
Безпомощна. Док я разбираше. Хората често се чувстват безпомощни, когато застанат пред компютрите, защото не са наясно с цялата сложност на нещата. Персоналните компютри са сложни, а връзките между тях — още по-сложни. Именно това кара хората да се чувстват безсилни и беззащитни.
Док създаде Среднощен клуб, за да опровергае пред света, че хората са безпомощни; че се борят дори за губеща кауза, да повдигне духа им и да предложи надежда като реална алтернатива пред примирението. Рано или късно светът щеше да узнае за този експеримент, независимо колко успешен би се оказал. Някой трябваше да научи истината. Поне един извън членовете на Среднощен клуб трябваше да види и да повярва, че не всички са безпомощни. Точно в този миг той избра Джоди да бъде този човек.
— Е — подхвана той, — вероятно нещо може да се направи.
— Какво? Да се размаха вълшебна пръчица ли? О, как ми се щеше да е възможно.
— Да предположим — той я изгледа изпитателно, — да предположим, че ти доверя как няколко минути след полунощ, щом североизточният пръстен излезе от строя, Ню Йорк ще остане без електрозахранване. Всичко от Вирджиния до Мейн и на изток от Охайо без съмнение ще пострада.
— След всички днешни събития ще ти повярвам.
— Може да се случи, а може и да не се случи. Наистина никой не знае, но все нещо ни очаква. А сега, да предположим, че има начин да запазим електрозахранването в Манхатън независимо от всичко, което става наоколо.
— Би било истинско чудо.
— Никакво чудо, но хората понякога се опитват да направят невъзможното само заради самата тръпка. Искаш ли да посетиш тайнствената скрита стая?
— Наистина ли ме каниш? — не повярва тя.
— Хайде.
Поведе я към задната част на сградата през официалната компютърна лаборатория и спря между двете бронирани врати, за да позвъни на Бо по интеркома.
— Водя посетителка.
— Какво правиш? Да не си си загубил акъла?
— Не се вълнувай. Нужен ни е свидетел.
— За какво?
— За поколенията, Бо. Просто за поколенията.
— Навсякъде са инсталирани камери и записващи устройства. Кой е този човек?
— Служителка на „Копланд“. Джоди Максуел. Успокой се. Влизаме сега.
Док отключи последната врата и въведе Джоди в залата. Без никаква представа какво я очаква, тя застана на входа с увиснала брадичка, широко отворени очи. Премигна срещу сто и шест сантиметров телевизионен екран, заобиколен от удобни столове и дивани върху персийските килими. От едната страна врати водеха към банята, кухнята и спалнята; ниски секции отделяха залата от работните места. Навсякъде имаше часовници — стари, нови, дигитални, механични, големи и малки. Беше 18,30. Високо върху едната стена редица от двадесет и четири дигитални часовника показваха времето във всеки часови пояс, а под тях разноцветни кабели свързваха IBM-а, климатичната инсталация и телефонната превключвателна станция с работните места; от тавана се спускаха изолационни тръби.
Членовете на Среднощен клуб се събраха нервно в залата — липсваше им навикът да гледат непознати в своите редици. Бо скръсти ръце на гърдите, за да демонстрира цялото си неодобрение, но останалите не изглеждаха така разстроени, а по-скоро изненадани.
Док ги представи.
— Ето Бо, това е Каролин, онази с шапката — Рони, а типът с тениската на Среднощен клуб е Джод. Онзи с ватманската униформа е Ейдриан. Дами и господа, пред вас е Джоди Максуел. Не се съмнявам, че сте я виждали наоколо. Джоди ще снима с видеокамера и ще запише всичко, което ще се случи тук тази вечер. Ние ще бъдем прекалено заети, та ми хрумна, че малко помощ няма да ни е излишна.
— Здравейте — прегракнало поздрави Джоди, като се опитваше да запази самообладание. — Господи, нямах никаква представа…
— Това беше идеята — прекъсна я Док. — Дълго време взимахме страхотни мерки за сигурност.