— Връзката му със сателита е преустановена. Не го ловя. Разполагам с късовълнова връзка, но не разбирам руски.
— Виж дали можеш да се свържеш с Норвегия. Те разпо-лагат с нова комуникационна сателитна система, дано не е излязла от строя. Ако тяхната радиолокационна система работи, те ще разберат в мига, когато реакторът гръмне. Мурманск е загубен. Целият Колски полуостров е загубен. Както и Арктическият океан. Понякога се чудя защо Господ въобще е създал руснаците.
— Какво ще кажете за малко музика? — провикна се Рони. — Нямаме време за депресии.
Гласът на Дейвид Бауи прозвуча през високоговорителите — разнесоха се тъжните, изпълнени с копнеж стихове на „Майор Том“.
В горната част на града Джонатон Спилман нямаше сили да откъсне очи от кошмарите, които телевизорът бълваше. Вирусът на хилядолетието премина през Европа като Годзила и стъпка всичко по пътя си. За тях XX век бе свършил; приключваше аналогично на начина, по който започна — в тъмнина и страх. Никой никога ли не си взима поука от миналото? Очевидно не. Особено когато човек стане свидетел на ден като днешния, помисли си Джонатон Спилман, седнал в хола на апартамента си на третия етаж, с пушка върху коленете.
Избухналите в супермаркета му сутринта безредици му се струваха отдавнашни събития. Оттогава вирусът на хилядолетието обиколи почти половината земно кълбо и сега се вихреше над Атлантическия океан. Следваше Бразилия и не много след това — Ню Йорк. Невидима приливна вълна, висока до небето, мълчаливо се носеше към Америка. Паника цареше в Синсинати, хаос — в Ел Ей. Струпалите се с надежда да оцелеят в Монтана и Ню Мексико се бяха оттеглили в бункери. Спилман знаеше всичко за тези подлудели негодници. Беше ги виждал по телевизията, но сега телевизорът му с капацитет шестдесет и пет канала ловеше само дванадесет, и то все местни станции. Сателитите не предаваха. Или връзката с тях не се осъществяваше. Чувстваше се изтръпнал. Шърли плачеше в спалнята, като се стараеше да потиска риданията си, и през пет минути звънеше на майка си в Куинс, но постоянно чуваше сигнал „заето“.
— Не пипай телефона — извика той. — Той е само за спешни случаи.
Тя се появи със зачервени очи и подпухнало лице.
— Ако сега не е спешен случай, не знам кой е — извика тя на ръба на истерията.
— Нищо не ни се е случило, затова, по дяволите, успокой се.
— Как така нищо? Ами магазинът ти?
— Аз съм добре, ти си добре, така че просто се успокой.
— Да се успокоя? Да се успокоя? Всичко рухва, а ти само повтаряш „успокой се“!
— Е, и с какво помагаш, като плачеш? Така нищо не се разрешава.
Тя изтича обратно в спалнята и затръшна вратата.
— Уф! — изсумтя той. — По дяволите.
Входният звънец иззвъня. Спилман сграбчи пушката, увери се, че е заредена, и отиде в антрето при интеркома.
— Кой е?
— Копланд.
— Какво правиш тук, Допи?
— Тъпи въпроси ли ще ми задаваш, или ще ме пуснеш?
— Сам ли си?
— Да, по дяволите, сам съм, но няма да е за дълго, ако не отвориш шибаната врата.
Спилман натисна копчето, изчака асансьорът да се качи и надникна през шпионката, преди да го пусне да влезе в апартамента.
— Това за какво ти е? — Копланд посочи пушката.
— Човек никога не е сигурен кога ще му потрябва.
— Господи, Джо. Остави това нещо, преди да се нараниш. Шърли тук ли е?
— Да.
— Добре ли е?
— Не. Загубила си е акъла. Какво правиш тук?
— Загубил съм си ключовете. Дойдох да взема резервните от теб, за да си вляза вкъщи.
— Ей сега. — Спилман тръгна към кухнята. — Къде ги загуби?
— Представа нямам.
— Как е навън?
— Като в побъркана зоологическа градина. Луди хора има навсякъде. Вървях пеша дотук от Бруклин.
— Майтапиш ли се? — Не.
— Какво си правил в Бруклин?
— Имах работа в „Техноцентър“.
Спилман затършува из чекмеджето и най-после намери резервните ключове на Копланд.
— Всички сателити токущо спряха да излъчват — съобщи той. — Кажи сбогом на останалата част от света.
— Всички сателити ли?
— Не знам. Няма начин да се разбере.
— Очаквах нещо подобно — промърмори Копланд. — И все пак някои от по-новите системи би трябвало да работят.
— Какво ще стане тук, Допи? Кажи ми истината.
— Искаш истината? Цялата истина? — Да.
— Никой не знае.
— Върви по дяволите. Това не е никакъв отговор.
— Виж — подхвана Копланд, като погледна към пушката, — искаш ли да пресечеш улицата с мен? За да съм сигурен, че съм в безопасност.
— Искаш да кажеш да изляза?
— Да.
— Не знам. Зърнах по телевизията, че Ед е претрупан с работа на „Амстердам“. Видя ли какво става, когато идваше насам?