Единствено, времето имаше значение. На XX век му оставаха само още няколко часа живот и в Ню Йорк всички се взираха в часовниците. Секундите отлитаха; минутите минаваха и оставаха в миналото; часовете сякаш продължаваха цяла вечност. Времето бе гъсто като нефт. Можеше да го размажеш между пръстите си и да усетиш вкуса му.
Великолепните небостъргачи блестяха както обикновено. Заобиколен от високите стени от стомана и стъкло Док стоеше с Джоди върху покрива на сградата на Насо стрийт и развълнувано й разказваше историята на Кристофър Марлоу „Доктор Фауст“. Добрият учен продал душата си на дявола за познание, жени и една песен. Към полунощ, когато Мефистофел пристигнал да вземе дължимото, Фауст се провикнал:
Небесни сфери, укротете вечния си бяг,
времето да спре и никога полунощ да не настане.
14.
Великият град започна да потръпва. Вълни на страх и напрежение кръстосваха острова, след като телефонните връзки се нарушиха, Интернет излезе от строя и телевизионните мрежи изчезнаха. Загубата на връзка със сателитите бе само пред- Падам си по Мефистофел — призна Док. — Бил е доста по-умен от Пепеляшка.
— А на мен ми харесва Пепеляшка — сряза го Джоди. — Млъкни и ме целуни.
Смаян, Док се смути и изпита неудобство. Целувка? Тук? Сега? Какво е това — проверка на действителността? Ала после се отдаде на момента, нежно я прегърна и я целуна.
Фойерверки избухнаха над някакъв шлеп по Ийст Ривър.
Оркестрите продължаваха да свирят. Градът потрепери и изпи по още едно питие.
— Хайде, Док — обади се тя задъхано и го поведе надолу в сградата, покай не по-малко смаяните членове на Среднощен клуб и оттам направо в спалнята.
Няколко минути след осем малка група демонстранти се появи с транспаранти и лозунги пред резиденцията на кмета на Източна 88-а и Ийст Енд авеню. Понеже липсваха представители на медиите, скандиранията прозвучаха вяло — нямаше начин да стигнат до кметските уши.
— Какво искате да предприемем? — обърна се говорителката на кмета към хората.
Объркани и изплашени демонстрантите нямаха ясен план за действие. Едва се различаваха от обичайните тълпи, които сновяха по улиците в навечерието на Новата година, а виковете и скандиранията им не се чуваха поради шума от свирки и пищялки. Безсилието на протеста им бе очевидно. Претрупаната с работа говорителка на кмета проявяваше повече ентусиазъм към демонстрацията, отколкото самите демонстранти. Тя нямаше нищо против да стои вън на студеното и дори да влезе в пререкание с група откачени, защото всичко бе по-добро, отколкото да остане вътре с кмета. Руди Джулиани не бе на себе си, откакто се завърна от Вашингтон късно следобед.
Вътре в сградата Руди Джулиани крещеше от раздразнение по своите съветници и помощници. Затворен в сградата поради невъзможно тежкото движение, той се принуди да поддържа връзка с външния свят чрез куриер на мотоциклет и чрез радио. Нямаше начин да премине по улиците, а му забраниха да използва вертолета си — нищо не биваше да излита, въпреки че той се чудеше кой ли ще го спре, ако успее да стигне до вертолетната площадка.
Кметът се взираше през прозореца на кабинета си: от другата страна на реката, в Куинси, се очертаваше силуетът на голямата електроцентрала на „КонЕд“ — перлата на цялата верига. Руди знаеше истината. Беше обещал, че няма да възникнат никакви проблеми с осветлението. Кле се пред избирателите, че всичко ще бъде наред. Но нещата вече никак не вървяха на добре. Поиска среща с изпълнителния директор на „КонЕд“ Питър Уилкокс, ала се оказа невъзможно да открият въпросния господин. Кметът беше почервенял от гняв. По дяволите! И никак не се чувстваше добре. Отвън градът сякаш ръмжеше срещу него. Божичко! Възникналият проблем бе много по-голям от града, много по-голям от самия него и това той нямаше сили да понася. Настроението му страшно се разваляше. И хората наоколо допринасяха за това. От тях се очакваше да успеят да се справят с възникналата криза. След като градът заплати половин милиард долара, естествено, очакваше те да успеят да се справят.