— И ако шибаните телефони не работят сега, какво, по дяволите, ще стане в полунощ? Настоявам за отговор! — крещеше той към един от помощниците си, който увеси рамене и забоде поглед в обувките си.
— По-спокойно, господин кмете. Имате високо кръвно.
— Направихте ли списък на всички химически заводи и всякакви такива глупости, както ви наредих?
— Да, ваша светлост.
— И разбраха ли те всички, че трябва да преустановят работа?
— Не знам, господин кмете. Това са сто шестдесет и седем обекта, а разполагаме само с двадесет куриери.
— Господи! — възкликна кметът. — Не мога да повярвам. Просто не мога да повярвам! И ето — скапаните телефони вече не работят. Уау!
— Господин кмете?
— По дяволите! Нещо става с ръката ми.
— Господин кмете? Руди? Господи.
В 20,45 Бил Пакард се канеше да напусне болницата и да се напие. Свърши всичко каквото зависеше от него. Разумните хора из болницата бяха оценили мъдростта да направят нещата както трябва и вече не се нуждаеха от него. Медицинските сестри във всички отделения наслагаха жълти лепенки по опасните апарати. Чувстваше се изтощен и си представяше колко добре ще му се отразят дветри питиета. От друга страна, мислеше си той, ако отиде до 24-ти полицейски участък, ще изненада приятеля си Ед и ще види каква ли лудница цари пък там.
Все още с бяла престилка и стетоскоп, Пакард стоеше пред отделението за спешна помощ и пушеше цигара — нещо, което не бе правил от години. Две медицински сестри и шофьор на линейка пушеха на няколко метра от него. Алеята вдясно завиваше към Първо авеню, но поне от час не бяха пристигали никакви линейки. Дори автомобилите със сирени и светлини не успяваха да минат по улиците. Вляво водите на Ийст Ривър блестяха от отразените светлини. Над глухия, постоянен шум на вечерта, той чу вой на двигател. Миг след това двама санитари с носилка изскочиха от вратите и се отправиха към реката, където болницата ползваше малкия кей за полицейски лодки. След известно време санитарите се върнаха от кея с човек на носилката и четирима бодигардове със слушалки и микрофони. Пакард видя как носилката минава край него. Легнал по гръб, в безсъзнание, с кислородна маска на устата, лежеше кметът Руди Джулиани. В следващия миг носилката мина през вратите и някакъв тип със зле скроен костюм и тъмни очила спря до него и го изгледа, сякаш е хлебарка.
— Ти кой си? — попита грубо онзи.
— Май вашият човек има затруднения с дишането — отбеляза Пакард миролюбиво.
— Не е твоя работа.
— Аз съм сърдечен хирург. Искаш ли да го прегледам?
— Няма начин.
Понеже не бе в настроение да го сплашват, Пакард издуха дима право в лицето на типа. Мъжът се поколеба, после отстъпи:
— Извинявай, докторе. В момента не желаем това да се разчуе. Разбираш какво имам предвид. Той си има личен лекар.
Всичко ще бъде наред. Ще ми кажеш ли името си?
Преди Пакард да успее да отвърне „Не“, мъжът се заслуша в глас в слшалката.
— Какво възкликна той в миниатюрния си микрофон. — Будалкаш ме.
Другите бодигардове разпитваха медицинските сестри и шофьора. Три полицейски мотора с трясък се появиха на алеята. Полицаите се събраха на една страна, портативните им радиостанции пукаха, а нощният въздух се изпълваше с бели облачета кондензирана пара, докато разговаряха помежду си.
Бодигардът отвръщаше с напрегнат глас на повикалия го:
— Представа нямам къде е проклетият лекар! Трябваше да ни чака на вратата. Не. Чакай малко. Тук има един. — Потупа Пакард по рамото и каза: — Нали се занимаваш със сърца?
Нали така каза? Ела с мен.
Нахакан, Пакард нямаше да позволи да го повлекат без негово съгласие.
— Помоли ме възпитано и ще си помисля — отвърна той като за начало на започващите преговори.
— Слушай — ти какво искаш?
— Искам — уточни Пакард — да стоиш настрана от мен и да не ми пречиш да си върша работата. Само това искам. Иначе ще оставя копелето да издъхне.
Док и Джоди лежаха сгушени в леглото и слушаха радио, когато президентът направи обръщение към нацията в 21,00 часа. Никой в Ню Йорк не го видя по телевизията. Президентът започна с изключително дълго обяснение за вируса на хилядолетието и чувствителните към датата компютри и после осведоми публиката, че някои от глобалните ни съседи вече са се сблъскали с проблема.