— Къде е господарят? — попитах аз.
Фасът в устата му се размърда. Водата продължи да шурти нежно по боята.
— Защо не питаш в къщата, мой човек?
— Питах вече. Но ми тръшнаха вратата под носа.
— Трогваш ме, мой човек.
— А мисис Морни?
— Същият отговор, мой човек. Аз само работя тук. Продаваш ли нещо?
Показах му визитната си картичка тъй, че да може да я прочете. Този път беше от служебните. Той остави гъбата на калника и пусна маркуча на цимента. Обиколи водната струя, отиде до входа на гаража, където висеше окачен пешкир, и избърса ръцете си. Порови в джоба си, измъкна кибрит, драсна една клечка и вирна глава, за да запали залепения на устната му угаснал фас.
— Как си със сметката за текущи разходи? — попита той тихо и предпазливо.
— Надебеляла е от неупотреба.
— За пет мога и да запея.
— Не бих искал да се минаваш толкоз евтино.
— А за десет ще пея като четири канарчета и китара.
— Не си падам по сложните оркестрации. Той наклони глава на една страна.
— Говори на английски, мой човек.
— Не искам да си изгубиш мястото, синко. Интересува ме само дали мисис Морни си е в къщи. Струва ли си повече от един долар?
— Не се грижи за мястото ми, мой човек. Никой не може ме помръдна.
— Морни ли те крепи така солидно, или някой друг?
— И това ли искаш за същия долар?
— Два долара. Той ме огледа.
— Да не работиш за него?
— Естествено.
— Лъжеш.
— Естествено.
— Дай ми двата долара — отряза той. Дадох му ги.
— Тя е в задната градина с приятел. Хубав приятел. Намираш си приятел, който не бачка, и мъж, който бачка, и си екстра, нали ме разбираш? — ухили се той цинично.
— В най-скоро време ще те открият в някоя канавка.
— Не и мен, приятелче. Не съм вчерашен. Знам да се оправям. Цял живот си имам работа с такива като тях.
Той потърка двете банкноти между дланите си, духна в тях, сгъна ги по дължина, сетне на ширина и ги затъкна в джобчето на брича си.
— Това беше само ордьовърът — рече. — А сега за още пет…
Възедричък кокершпаньол със златиста козина се стрелна около кадилака, подхлъзна се на мокрия цимент, ловко отскочи, блъсна ме в корема и бедрата с четирите си лапи, близна ме по лицето, падна на земята, обиколи краката ми, намести се между тях, изплези целия си език и взе да пъхти.
Прекрачих го, опрях се на колата и извадих носната си кърпа. Мъжки глас извика:
— Тук, Хийтклиф! Хийтклиф, ела веднага! Стъпки закънтяха по твърда настилка.
— Това е Хийтклиф — изрече кисело шофьорът.
— Хийтклиф ли?
— Божичко, кво се блещиш — така му викат на кучето.
— Като в „Брулени хълмове“?
— Пак взе да ги плещиш едни — нищо не разбирам! — сряза ме той. — Внимавай, пристига ни компания.
Вдигна гъбата и маркуча и отново се захвана да мие колата.
Аз се отдръпнах. Кокер-шпаньолът моментално се намести отново между краката ми, като едва не ме препъна.
— Тук, Хийтклиф! — извика гласът съвсем наблизо и под свода от желязна мрежа, обрасъл с пълзящи рози, се появи някакъв мъж.
Висок, тъмен, с чиста мургава кожа, искрящи черни очи и бляскави бели зъби. Бакенбарди. Тънки черни мустачки. Бакенбардите дълги, много дълги. Бяла риза с избродиран монограм на джобчето, бели панталони, бели обувки. Ръчен часовник, който покриваше почти половината от тънката мургава китка, закрепен със златна верижка. Жълто шалче около загорялата стройна шия.
Зърна клекналото между краката ми куче и не му стана приятно. Щракна с дългите си пръсти и изкомандува с ясния си сух глас:
— Тук, Хийтклиф! Ела веднага!
Кокер-шпаньолът дишаше тежко и не помръдна, освен дето се притисна още по-плътно към десния ми крак.
— Кой сте вие? — попита мъжът, като ме измери с поглед. Подадох му картичката си. Мургавите пръсти я поеха. Кучето леко се изниза назад между краката ми, промъкна се покрай колата и безшумно се изгуби в далечината.
— Марлоу — рече мъжът. — Марлоу значи? Какво е това? Детектив ди? Какво искате?
— Искам да говоря с мисис Морни.
Той ме изгледа от главата до петите — лъскави черни очи, които ме опипваха бавно, следвани от копринените ресни на дълги мигли.
— Не ви ли казаха, че я няма?
— Не.
— Това е мистър Ваниър — обади се шофьорът зад гърба ми с провлачения, прекалено любезен тон на преднамерена безочливост. — Мистър Ваниър е приятел на семейството. Честичко гостува тук.
Ваниър хвърли лют поглед през рамото ми. Шофьорът заобиколи колата и изплю фаса с небрежно презрение.
— Казах на ченгето, че господарят не е в къщи, мистър Ваниър.
— Ясно.
— Казах му, че вие с мисис Морни сте тук. Сбърках ли нещо?