Ваниър процеди:
— По-добре да си беше гледал работата!
— Брей, как не се сетих!
— Измитай се оттук, докато не съм ти превил кирливия врат! — изсъска Ваниър.
Шофьорът го изгледа спокойно, изчезна в мрака на гаража и взе да си подсвирква. Ваниър прехвърли парещия си вбесен поглед върху мен и отсече:
— Съобщено ви е било, че мисис Морни не е в къщи, но изглежда не разбирате от дума, така ли? Иначе казано, информацията не ви е задоволила.
— Ако трябва да използуваме неточни думи, и тези ще свършат работа.
— Ясно. А може ли да ви попитам какво толкова имате да обсъждате с мисис Морни?
— Бих предпочел да обясня лично на нея.
— Подтекстът е, че тя не желае да ви види. Шофьорът се обади иззад колата:
— Дръж под око дясната му ръка, мой човек. Може да има нож.
Мургавата кожа на мистър Ваниър внезапно доби цвета на сухи водорасли. Той се извъртя на пети и едва изрече с давещ се от ярост глас:
— Елате.
Тръгна по покритата с тухли пътека под тунела от рози и мина през бялата портичка в дъното. Отвъд се простираше опасана със зид градина с много цветни лехи, претъпкани с крещящи пъстри цветя, игрище за бадминтон, разкошна широка морава и малък, облицован с плочки плувен басейн, който гневно святкаше под слънцето. До басейна, върху покрита с каменни плочи площадка, бяха наредени градински мебели в синьо и бяло, ниски масички с мраморни плотове, шезлонги с огромни възглавници, а над всичко това бе разперен чадър в синьо и бяло, голям колкото палатка.
Дългокрака морна блондинка, типична кабаретна хубавица, се бе изтегнала удобно в един от шезлонгите, подпряла крака върху тапицирана табуретка, а досами лакътя й, недалеч от сребърната кофичка за лед и бутилката шотландско уиски, стоеше висока, изпотена от леда чаша. Тя отправи ленив поглед към нас, докато пресичахме моравата. От десетина метра създаваше впечатление за изискана дама. От три метра приличаше на нещо, което трябва да се гледа от десет. Устните й бяха твърде големи, очите — твърде сини, гримът — твърде силен, тънките дъги на веждите й бяха невероятно дълги и извити, а аркансилът бе тъй щедро посипан върху миглите й, че те приличаха на миниатюрни железни стоборчета.
Облечена бе в лек бял панталон, на босите си крака с алено-червени нокти имаше силно изрязани сандали в бяло и синьо, бяла копринена блуза и огърлица от зелени камъни, които не бяха смарагди. Косата й беше изкуствено помпозна като фоайето на нощно заведение.
На стола до нея имаше бяла сламена шапка с периферия, широка колкото автомобилна гума и с бяла сатенена панделка.
Върху периферията лежаха чифт зелени слънчеви очила със стъкла колкото понички.
Ваниър войнствено пристъпи към нея и отсече:
— Трябва да изхвърлиш оня отвратителен червеноок дребосък, шофьора ти, и то веднага! Инак може да му строша врата. Не ми се е случвало да мина покрай него, без да бъда жестоко оскърбен.
Русата леко се изкашля, повъртя носна кърпичка из ръцете си, без да я употреби, и каза:
— Седни и дай на сексапила си да отдъхне. Кой е твоят приятел?
Ваниър се огледа за визитната ми картичка, откри, че я държи в ръце и я метна в скута й. Тя я повдигна с безразличие, погледът й пробяга по нея, сетне по мене, въздъхна и почука с нокът зъбите си.
— Едър е, нали? Май няма да се справиш с него. Ваниър ми метна зъл поглед.
— Хайде, изплюй камъчето.
— Направо към дамата ли да се обръщам, или да говоря първо на вас, а вие ще превеждате на английски? — попитах аз.
Русокосата се засмя. Сребрист звънък смях, запазил естествената непринуденост на перачка. Малко езиче пробяга дяволито по устните й.
Ваниър седна, запали цигара с позлатен филтър, а аз стоях и гледах.
— Търся една ваша приятелка, мисис Морни — казах сетне. — Разбрах, че преди година сте живели заедно в един апартамент. Казва се Линда Конкуест.
Очите на Ваниър шареха нагоре-надолу, нагоре-надолу. Извърна глава и погледна към отсрещната страна на басейна, където кокер-шпаньолът Хийтклиф ни следеше с бялото на едното си око.
Ваниър щракна с пръсти:
— Тук, Хийтклиф! Ела тук! При мен, господине!
— Млъкни най-сетне — рече му русата. — Кучето не те трае. Остави, за бога, суетата си да почине поне за минутка.
Ваниър отсече:
— Да не си посмяла да ми говориш с такъв тон! Тя се изкикоти и погали лицето му с очи.
Аз пак се обадих:
— Търся едно момиче на име Линда Конкуест, мисис Морни. Тя ме погледна.
— Чух вече. Тъкмо се мъчех да си спомня. Не мисля, че съм я виждала през последните шест месеца. Тя се омъжи.
— Не сте я виждали шест месеца?
— Точно това казах, хубавецо. Защо питате?