— Правя едно лично проучване.
— За какво?
— За една поверителна работа.
— Виж ти! — умно отбеляза русата. — Господинът правел малко лично проучване за една поверителна работа. Чу ли го, Лу? А да се натресе на съвършено непознати хора, които отказват да го приемат, било в реда на нещата. Защото правел малко лично проучване върху поверителна работа.
— Значи не знаете къде е тя сега, мисис Морни?
— Не ти ли казах вече? — Гласът й отскочи с няколко нотки:
— Не. Казахте, че доколкото си спомняте, не сте я виждали от, шест месеца. Не е същото.
— А кой те осведоми, че сме живели заедно? — рязко попита тя.
— Никога не разкривам източниците си.
— Какъвто си префърцунен, сладурчето ми, ще те бива за учител по танци. Значи аз да ти кажа всичко, а ти на мен — нищо.
— Моето положение е съвсем различно — аз съм наемен работник, който се подчинява на чужди заповеди. Дамата нали няма основания да се укрива?
— А кой я търси?
— Роднините й.
— Опитай пак. Тя няма роднини.
— Трябва да я познавате доста добре, щом ви е известно това.
— Някога може и да съм я познавала. Това не значи, че и сега съм в течение.
— Ясно — значи знаете, но не искате да кажете.
— Значи, че тук сте нежелан и колкото по-скоро се ометете, толкова по ще ни е приятно — неочаквано се намеси Ваниър.
Продължих да фиксирам мисис Морни. Тя ми смигна и му рече:
— Не се ежи, скъпи. Толкова си чаровен, но костите ти са крехки. Не си създаден за юмручни неприятности. Ето, и хубавецът ще ти каже. Права ли съм, хубавецо?
— Не съм се замислял за това, мисис Морни. Смятате ли, че мистър Морни ще може — ще се съгласи да ми помогне?
Тя тръсна глава.
— Откъде да знам? Опитай. Ако не му харесаш, той има около себе си достатъчно момчета, за да те изритат.
— Мисля, че и вие можете да ми кажете, стига да искате.
— А как ще ме накараш да поискам? — подкани ме тя с очи.
— При тази навалица тук — как наистина?
— Виж, за това не съм се сетила — рече тя и отпи от чашата си, без да откъсва очи от моите.
Ваниър много бавно се изправи на крака. Лицето му беше тебеширенобяло. Пъхна ръка в ризата си и процеди през зъби:
— Омитай се, мухльо! Докато още можеш да вървиш. Изгледах го учудено.
— Къде останаха фините ви обноски? И не ми казвайте, че носите пищов под ризата си.
Русата се изсмя и откри наниз от хубави здрави зъби. Ваниър мушна ръка под лявата си мишница, както си беше под ризата, и стисна устни. Черните му очи бяха едновременно пронизващи и безизразни, като на змия.
— Чу какво казах — отрони почти нежно. — И не ме отписвай с лека ръка. Мога да ти тегля куршума по-лесно, отколкото да драсна клечка кибрит. А за последствията след това ще му мисля.
Погледнах русокосата. Тя ни наблюдаваше с искрящи очи и жадна чувствена усмивка.
Обърнах се и тръгнах обратно през тревата. На половината път се извърнах и погледнах назад. Ваниър стоеше в абсолютно същата поза, с ръка в пазвата. Очите на блондинката бяха все така ококорени, устните — полуотворени, но сянката на чадъра замазваше изражението на лицето й и от това разстояние то можеше да бъде и страх, и сладостно предусещане.
Продължих през тревата, през бялата порта и по тухлената пътечка под тунела от рози. После се обърнах и крадешком се върнах при портата, за да им хвърля още един поглед. Не знаех какво щях да видя, нито дали то ще ми допадне.
Онова, което видях, беше Ваниър да целува блондинката, кажи-речи проснат отгоре й.
Поклатих глава и се върнах безшумно по пътечката.
Шофьорът със зачервените очи все още се потеше над кадилака: Бе приключил с миенето и сега бършеше с голяма гюдерия стъклата и никелираните части. Заобиколих колата и застанах до него.
— Как мина? — попита ме той с ъгъла на устата си.
— Зле. Направиха ме на нищо.
Той кимна и продължи да съска като коняр, който търка коня си.
— А ти си отваряй очите — продължих аз. — Онзи има патлак. Или поне си дава вид, че има.
Шофьорът се изсмя.
— Под тези дрехи? Я стига!
— Кой е всъщност Ваниър? С какво се занимава?
Той се изправи, преметна гюдерията през отворения преден прозорец и изтри ръце в кърпата, която бе затъкнал в колана си.
— С жени, ако питаш мен.
— Не е ли малко опасно да се увива около тази конкретна жена?
— Според мен — да — съгласи се той. — Но разни хора — разни представи за опасното. На негово място бих умрял от страх.
— Къде живее?
— В „Шърман Оукс“. Тя често ходи там. Само че нали знаеш — веднъж стомна за вода, два пъти стомна за вода…
— Да си срещал момиче на име Линда Конкуест? Висока, тъмна, хубава. Била е певица към оркестър.