— И шапката допринася. Но не е само тя.
— Трудно се припечелва в този град — тъжно рече той. — Не можеш да си вършиш работата пеша, такситата са безбожно, скъпи, ако речеш да ги използуваш, а собствената ти кола винаги е паркирана на такова място, че да не можеш да я стигнеш бързо. Трябва все да си наблизо.
— Това не значи, че трябва да се завираш в джоба ми — казах аз. — Искащ ли нещо от мен, или просто се упражняваш?
— Исках да разбера дали си достатъчно интелигентен, та да поговоря с теб.
— Много съм интелигентен — рекох. — Срамота ще бъде да не поговориш с мен.
Той внимателно огледа пространството зад нас и от двете ни страни, след това извади неголям портфейл от свинска кожа. Подаде ми хубава, наскоро отпечатана визитна картичка. На нея пишеше: „Джордж Ансън Филипс. Поверителни разследвания. 212, Сенджър бйлдинг, 1924 Норт Уилкокс авеню, Холивуд.“ Телефонният номер беше с номератор за Гленвю. В горния ляв ъгъл бе изографисано ококорено око с много дълги мигли и извита в почуда вежда.
— Това е забранено — посочих аз окото. — Това е знакът на Пинкертън. Ще им задигнеш клиентелата.
— А, много важно. Малкото, което успявам да припечеля, едва ли ще ги ощети.
Шляпнах с картичката по нокътя си, стиснах зъби и я пуснах в джоба си.
— Искаш ли от моите, или вече си попълнил досието?
— О, знам всичко за теб — рече той. — Бях заместник-шериф във Вентура, когато ти разследваше делото Грегсън.
Грегсън беше един мошеник от Оклахома Сити, който две години бе преследван из цялата страна от една от жертвите си, докато накрая така се изнерви, че застреля един служител, на бензиностанция, припознал се в него. Стори ми се, че беше тъй отдавна:
— Карай оттам — рекох.
— Спомних си името ти, като го прочетох тази заран върху регистрацията на колата ти. Така че като те изгубих по пътя за града, просто взех адреса от указателя. Щеше ми се да дойда да поговоря с теб, но това означаваше да злоупотребя с оказаното ми доверие. А по този начин — какво съм виновен?
Още един смахнат. Станаха трима за един ден, ако не броя мисис Мърдок, която също можеше да се окаже смахната.
Изчаках го да свали тъмните очила, да ги избърше, да ги сложи отново и пак да се огледа наоколо.
— Помислих си, защо не сключим споразумение — продължи той. — Дето се вика, да си слеем усилията. Видях го да влиза в бюрото си, та предположих, че те е наел.
— Познаваш ли го?
— Да, нали него следя. — Гласът му прозвуча вял и обезкуражен. — А докъде стигнах — доникъде?
— Какво ти е сторил?
— Нищо, жена му ме нае.
— Развод ли иска?
Той хубавичко се огледа наоколо, после изрече тихо:
— Така разправя. Но взех да си задавам някои въпроси.
— Те и двамата искат развод, но всеки гледа да накисне другия. Смешно, нали?
— Ролята, която са ми отредили, не ме весели. Един тип ме следи от време на време. Много висок, едното му око е неподвижно. Изплъзвам му се, но след малко пак го виждам подире си. Много висок. Като телеграфен стълб.
Много висок, едното му око неподвижно. Пушех замислено.
— Имаш ли нещо общо с него? — попита ме тревожно русият.
Поклатих глава и хвърлих угарката в сандъчето с пясък.
— Никога не съм го виждал. — Погледнах часовника си. — Най-добре ще е да се срещнем и обсъдим на спокойствие тези неща. Само че в момента не мога. Имам среща.
— Да, много ми се иска. Много.
— Дадено тогава. В моята кантора, у дома, в твоята кантора или къде?
Той се почеса по зле избръснатата брадичка с добре из-гризания нокът на палеца.
— У дома — рече най-сетне. — Адреса ми го няма в указателя. Дай за малко картичката.
Обърна я на дланта си, след като му я подадох, и започна да пише бавно с метално моливче, като движеше език по устните си. С всяка измината минута ставаше все по-млад. Сега вече не ми изглеждаше да има повече от двайсет години, но трябваше да е по-възрастен, защото случаят Грегсън беше преди шест години.
Прибра си молива обратно и ми върна картичката. Адресът беше: „Стая 204, общежитие «Флорънс», 128, Корт стрийт“.
Изгледах го с любопитство.
— Корт стрийт, дето е на Бънкър Хил ли? Той кимна и целият се изчерви.
— Квартирата не е от най-представителните — смотолеви. Напоследък съм позагазил с наличните. Неприятно ли ти е?
— Не, откъде накъде?
Станах и протегнах ръка. Той я стисна и щом ме пусна, аз бръкнах в джоба си и незабелязано отрих дланта си в носната кърпа. Като се вгледах в лицето му по-отблизо, видях влажна ивица по горната му устна и още влага във вдлъбнатините отстрани на носа. Не беше чак тъй горещо.
Понечих да си тръгна, но се обърнах назад, наведох досами лицето му и казах: