Излязохме от нея, тръгнахме по един коридор и след малко киселата матрона отвори една врата и ми даде знак да вляза.
— Мистър Марлоу — извести тя злобно през прага, след което си отиде, поскърцвайки със зъби.
2
Стаята беше малка и гледаше към задната градина. Застлана бе с грозен килим в червено и кафяво и бе пригодена за секретарски кабинет. В нея не липсваше нищо, което човек очаква да види в малка канцелария. Слабо, крехко, русоляво момиче с очила в рогови рамки седеше зад бюрото, на което имаше пишеща машина, а отляво лежеше току-що изваден от машината лист хартия. Тя бе поставила пръсти върху клавишите, но не бе сложила нов лист във валяка. Наблюдаваше влизането ми в стаята със скования глуповат израз на стеснителен човек, позиращ за снимка. Гласът й долетя ясен и мек, когато ме покани да седна.
— Аз съм мис Дейвис. Секретарка съм на мисис Мърдок. Тя иска да посочите имената на няколко поръчители.
— Поръчители ли?
— Да, изненадва ли ви това?
Поставих шапката си на бюрото й, а незапалената цигара върху периферията на шапката.
— Да не би да искате да кажете, че ме е повикала, без да знае нищо за мен?
Устната й трепна и тя я прехапа. Не разбрах дали е изплашена, или разтревожена, или просто й е трудно да бъде сдържана и делова. Във всеки случай не изглеждаше доволна.
— Един директор на Калифорнийската застрахователна банка й даде името ви. Но казал, че не ви познавал лично — отговори тя.
— Подострете молива си — казах й.
Тя го повдигна, за да ми покаже, че е подострен и готов за действие. Започнах:
— Първо, един от вицепрезидентите на същата тази банка Джордж С. Лийк. Можете да го намерите, като се свържете с дирекцията. После, сенаторът Хюстън Оугълторп. В момента може би е в Сакраменто или пък в кабинета си в сградата на държавното учреждение в Лос Анжелос. После, Сидни Драйфус от „Драйфус, Търнър и Суейн“ — адвокатска кантора към застрахователната фирма „Тайтъл-Иншурънс Билдинг“. Записахте ли?
Тя пишеше бързо и с лекота. Кимна, без да вдигне поглед. Слънчеви лъчи танцуваха в русата й коса.
— Оливър Фрай от корпорацията „Фрай-Кранц“ за оборудване на нефтени кладенци. Седалището им се намира на Девета източна улица в индустриалната зона. Освен това, ако искате, мога да ви дам имената и на няколко ченгета. Бърнърд Оулс от Областната прокуратура и лейтенант Карл Рандъл от Централното криминално бюро. Може би това ще е достатъчно.
— Не ми се подигравайте — каза тя. — Аз само изпълнявам нареждане.
— На последните двама по-добре не се обаждайте, освен ако знаете точно в какво се състои работата — отвърнах. — Не ви се подигравам. Ужасна жега, нали?
— За Пасадина не е кой знае каква — рече тя, сложи с мъка тежкия телефонен указател върху бюрото си и започна да рови в него.
Докато търсеше номерата и телефонираше тук и там, аз я огледах… Беше бледа, но някак естествено бледа и изглеждаше съвсем здрава. Меднорусата й като загоряла пшеница коса съвсем не беше грозна, но бе тъй безмилостно опъната назад върху тясното й теме, та чак не приличаше на коса. Веждите й бяха тънки, необикновено прави и по-тъмни от косата, почти кестеняви. Побелелите й ноздри издаваха, че е анемична. Брадичката й беше твърде малка, твърде остра. Нямаше друг грим, освен оранжевото червило, но и то не беше много. Очите й зад очилата бяха огромни, кобалтовосини, с големи ириси и разсеяно изражение. Клепачите й — малко дръпнати, така че очите й придобиваха леко ориенталски вид или пък внушаваха впечатлението, че кожата й е тъй естествено стегната, та чак придърпва ъгълчетата нагоре. Цялото лице излъчваше необяснимо невротично обаяние, на което липсваше само малко изкусен грим, за да стане поразително красиво.
Облечена бе с ленена рокля с къси ръкави и нямаше никакво украшение. Оголените й ръце бяха покрити с лек мъх и тук-там с лунички.
Не се заслушвах в разговорите й по телефона. Това, което й казваха, тя стенографираше със сръчни и леки движения на молива. Щом свърши окачи обратно указателя на куката, изправи се, оправи роклята си на бедрата и каза:
— Почакайте, ако обичате, само за минутка… — и се запъти към вратата.
Вече бе направила една крачка, когато изведнъж се обърна и затвори рязко горното странично чекмедже на бюрото. После излезе. Вратата се хлопна. Стана тихо. Отвън жужаха пчели. Някъде отдалеч долиташе приглушеното бръмчене на прахосмукачка. Вдигнах незапалената цигара от шапката си, пъхнах я в устата си и станах. Заобиколих бюрото и издърпах чекмеджето, което тя се върна да затвори. Не ми влизаше в работата. Само бях любопитен. Не ми влизаше в работата и това, че вътре лежеше малък автоматичен „Колт“. Бутнах го и седнах отново.