— Пет долара, моля.
— Ъ?
— Не ставайте смешен, мистър Марлоу. Всичко, което ви казах, може да се прочете в справочника на Фосдайк в градската библиотека. Вие обаче сте предпочели да дойдете тук и да ми отнемете от времето. За този вид услуги тарифата ми е пет долара.
— Ами, ако не платя?
Той се облегна назад и затвори очи. Съвсем лека усмивка трепкаше в ъгълчетата на устните му.
— Ще платите.
Платих. Извадих банкнотата от портфейла си, станах, наведох се над бюрото и я раздиплих грижливо точно пред него. Погалих хартийката с пръсти като коте.
— Пет долара, мистър Морнингстар.
Той отвори очи и погледна банкнотата. Усмихна се.
— А сега — казах аз — да поговорим за онзи Брашъров дублон, който някой се е опитал да ви продаде.
Очите му леко се разшириха.
— Ах, нима някой се е опитвал да ми продаде Брашъров дублон? И защо според вас този някой би го сторил?
— Нуждаел се е от пари. И не е искал да му задават прекалено много въпроси. Знаел е или пък е открил по някакъв начин, че сте от бранша и че сградата, където се намира кантората ви, е запусната бърлога, където много неща са допустими. Знаел е, че сте възрастен човек, който няма да прави резки движения — от здравословни съображения.
— Не е ли знаел твърде много? — сухо ме сряза Морнингстар.
— Знаел’ е достатъчно, за да сключи сделката. Също както и ние с вас. И нито едно от тези неща не е било трудно за научаване.
Той забучи кутрето си в едното ухо, завъртя го и го извади заедно с малка тъмна бучка. Обърса го небрежно о сакото си.
— И вие вадите всички тези заключения само защото съм телефонирал на мисис Мърдок и съм я попитал дали Брашъровият дублон се продава?
— Естествено. На нея самата й минала същата мисъл. Логично е. Както ви казах по телефона, знаели сте, че тази монета не е за продан. Ако изобщо разбирате от занаята си. А виждам, че добре го владеете.
Той се поклони едва забележимо. Не че се усмихна, но изглеждаше доволен, колкото може да е доволен човек с такава нелепа външност.
— Да речем, че някой предложи да ви продаде монетата — продължих аз — при съмнителни обстоятелства. Вие ще искате да я купите, ако можете да я получите евтино и ако разполагате с необходимата сума. Но ще пожелаете да научите какъв е произходът й. А дори и да сте напълно сигурен, че е открадната пак ще я купите, стига да я получите на достатъчно ниска цена.
— Ах, нима, нима?
Изглеждаше развеселен, но не много.
— Разбира се, че ще я купите, ако сте добър търговец. А пък аз бих казал, че сте. Купувайки монетата на ниска цена, вие избавяте собственика или неговата застрахователна компания от безвъзвратна загуба. Те с готовност биха ви изплатили разноските. Това се практикува постоянно.
— Значи Брашъровият дублон е бил откраднат — отряза той.
— Не ме цитирайте. Това е тайна.
Този път за малко да бръкне в носа си. Усети се навреме. Вместо това рязко отскубна косъм от едната си ноздра и смръщи лице. Вдигна го и го погледна. Премести поглед от косъма към мен и каза:
— А колко ще плати клиентът ви за възстановяването на монетата?
Надвесих се над бюрото и го дарих с циничната си усмивка.
— Хилядарка. А вие колко платихте?
— Вие сте изключително съобразителен млад човек — рече той.
После лицето му се разкриви, брадичката му се затресе и гърдите му взеха да се издуват и свиват със звук, сякаш оздравяващ след дълго боледуване петел се учи отново да кукурига.
Той се смееше.
Спря чак след известно време. Лицето му отново стана гладко, очите му се отвориха — черни, пронизващи и хитри.
— Осемстотин долара — рече. — Осемстотин долара за непускан в обръщение Брашъров дублон!
Изкикоти се ликуващо.
— Добре. У вас ли е? Ще спечелите двеста долара. Съвсем честно е. Бърз оборот, благоразумна печалба и без усложнения за нито една от страните.
— Не е тук — каза той. — За глупак ли ме вземате? Извади от сакото си стар сребърен часовник, закачен на черен ланец. Присви очи, за да разчете циферблата.
— Да кажем, утре сутринта в единадесет — рече. — Елате с парите. Монетата може да е тук, може и да не е. Ако съм доволен от поведението ви, ще уредя въпроса.
— Съгласен съм — казах и станах. — Трябва да осигуря някак си парите.
— Нека бъдат употребявани банкноти, — рече той почти замечтано. — Двадесетачки ще свършат добра работа. Тук-таме по някоя петдесетачка няма да навреди.
Ухилих му се и се запътих към вратата. По средата на стаята се обърнах, върнах се обратно, опрях ръце на бюрото и се наведох към него.
— Как изглеждаше тя?
Той ме зяпна тъпо.
— Младата жена, която ви предложи монетата.