Около старите къщи е пълно с оплюти от мухи закусвални, италиански зеленчукови магазинчета, грозни блокове с евтини апартаменти и няколко малки сладкарнички, където човек може да си купи неща по-лоши дори от сладкишите им. И жалки хотелчета, в които всеки посетител се подписва като Смит или Джонс, а нощният администратор изпълнява едновременно функциите на пазвантин и на сводник.
От блоковете излизат жени, които би трябвало да са млади, но лицата им са като прокиснала бира, мъже с ниско нахлупени шапки и мълниеносни очи, опипващи цялата улица напред и назад, докато правят завет с шепи и палят цигари, изнурени интелектуалци с тютюнева кашлица, без сметки в банките; ченгета с гранитни лица и безмилостни погледи; наркомани и улични продавачи на наркотици; хора, които не приличат на нищо и си го знаят, а от време на време дори по някой, който наистина ходи на работа. Те обаче излизат много рано, когато широките пропукани тротоари са безлюдни и още покрити с роса.
Подраних, но не чак кой знае колко преди четири и половина. Паркирах в края на улицата, където въжената железница изкачва с пуфтене жълтеникавия глинест склон откъм Хил стрийт, и тръгнах по Корт стрийт към общежитието „Флорънс“. Фасадата бе от тъмни тухли, сградата — триетажна, най-ниските прозорци бяха на нивото на тротоара, засенчени от ръждясали мрежи срещу комари и дрипави тюлени пердета. На входната врата имаше стъклено прозорче с достатъчна част от името на общежитието, за да може да се разчете. Отворих я и слязох по три обковани с месингови ленти стъпала в коридор, чиито срещуположни стени можех да докосна, без да разперя ръце. Мъждиви врати с номера, изписани с мъждива боя. Ниша в подножието на стълбите с телефонен автомат. Надпис: „Домоуправител, стая 106“. В дъното на коридора — врата с опъната мрежа, в тъмната уличка зад нея — четири строени в редица високи очукани кофи за боклук; в слънчевите лъчи над тях танцуваха мухи.
Изкачих се по стълбите. Радиото, което бях чул по телефона, все така оглушително предаваше бейзболния мач. Прочетох номерата на вратите и се запътих нагоре и направо, Стая 204 беше отдясно, а бейзболният мач — точно отсреща. Почуках, не получих отговор и почуках по-силно. Зад мен трима играчи от единия отбор се опитваха да атакуват на фона на гръмовния рев на тълпата запалянковци. Почуках трети път и погледнах навън през един от прозорците на коридора, който гледаше към улицата, докато тършувах в джоба си за ключа на Джордж Ансън Филипс.
На отсрещната страна на улицата имаше италианско погребално бюро, спретнато, тихо и сдържано; боядисани в бяло тухли, слизащи досами тротоара. „Погребално бюро Пиетро Палермо.“ Тъничкият зелен неонов, надпис скромно се мъдреше на фасадата. Висок мъж в тъмен костюм излезе отвътре и се облегна на бялата стена. Беше направо красив. Кожата му — мургава, а хубавата му стоманеносива коса — гладко сресана назад. Той извади нещо, което от разстояние ми заприлича на сребърна или платинена с черен емайл табакера, отвори я флегматично с два от дългите си мургави пръсти и избра цигара с позлатен филтър. Прибра табакерата и запали цигарата със запалка, която явно бе комплект с табакерата. Прибра и запалката, скръсти ръце и се загледа в нищото с полупритворени очи. От върха на неподвижната му цигара се издигаше струйка дим, права и тънка като пушека на изтляващ призори лагерен огън.
Зад гърба ми, в отново подетия устрем на мача, друг играч запрати топката или я изкара навън. Откъснах се от прозореца и високия италианец, пъхнах ключа в ключалката на стая 204 и влязох вътре.
Квадратно помещение с кафяв килим, оскъдна мебелировка, и тя твърде неприветлива. Сгъваемото легло със задължителното, криво огледало се изпречиха насреща ми още щом отворих вратата, а в отражението приличах на пропаднал тип, прокрадващ се у дома си след сбирка на наркомани. Имаше и фотьойл от брезово дърво, а до него тромаво тапицирано чудовище — навярно канапе. Под прозореца маса, върху нея лампа с абажур от нагъната на хармоника хартия. От двете страни на леглото се виждаха врати.
Лявата водеше към кухненски бокс с кафява гетинаксова мивка, газена готварска печка с три горелки и допотопен хладилен шкаф, който шумно включи в момента, в който бутнах вратата, и взе мъчително да се тресе. Върху гетинаксовия цедилник на мивката имаше останки от нечия закуска: кафява утайка на дъното на чаша, прегоряла коричка хляб, трохи върху дъска за рязане, жълтеникава слуз от разтопено масло в една чинийка, изцапан нож и емайлирано кафениче, което миришеше на прокиснало вино в напечен от слънцето плевник.