Върнах се обратно покрай сгъваемото легло и отворих другата врата. Тя извеждаше в малко коридорче с открита ниша за дрехи и вграден скрин. Върху скрина — гребен и черна четка за коса с руси косми в четината. Имаше и кутия пудра против изпотяване, малко фенерче с пукнато стъкло, листове за писма, писалка, шишенце с мастило върху попивателна хартия, цигари и кибрит в стъклен пепелник с пет-шест фаса.
В чекмеджетата на скрина открих чорапи, бельо и носни кърпи, колкото се побират в един куфар. На закачалката висеше тъмносив костюм, не нов, но още поносим, а на пода до него — чифт възпрашни черни обувки.
Бутнах вратата на банята. Тя се отвори на една педя и заяде. Носът ми трепна от пронизващия остър, горчив мирис, който ме лъхна отвътре, устните ми се вцепениха. Напънах да отворя. Вратата поддаде едва-едва, а после се оттласна, сякаш някой я натискаше отвътре. Проврях глава в отвора.
Подът на банята беше прекалено къс за него, така че краката му бяха свити в коленете и висяха отпуснато встрани. Главата му бе притисната към отсрещния перваз — не вирната назад, а здраво заклещена. Кафявият му костюм бе поизмачкан, а тъмните очила стърчаха от горното джобче под опасен ъгъл. Като че ли това имаше значение. Дясната му ръка бе прехвърлена през корема, лявата лежеше на пода с дланта нагоре, пръстите — леко сгърчени. Вдясно на главата му, в русата коса, зееше рана със спечена кръв. Зиналата му уста бе пълна с лъскава аленочервена кръв.
Вратата се подпираше от крака му. Натиснах яко и се промуших вътре. Наведох се, за да пъхна два пръста в яката и да напипам голямата артерия. Тя не само, че не пулсираше, но дори не трепваше. Нищо. Кожата беше ледена. Всъщност не може да е била ледена. Само ми се е сторило. Изправих се, опрях се на стената и стиснах здраво юмруци в джобовете, вдишвайки кордитните пари. Бейзболният мач продължаваше, но през две затворени врати звучеше приглушено.
Стоях и го гледах. Нищо няма да спечелиш от това, Марлоу, нищо. За теб тук няма нищо интересно. Ти дори не го познаваше. Измитай се, измитай се веднага.
Отлепих се от вратата, дръпнах я и се върнах през коридорчето в стаята. Някакво лице ме погледна от огледалото. Напрегнато, изкривено лице. Рязко се извърнах от него, извадих плоския ключ, който ми бе дал Джордж Ансън Филипс, избърсах го между влажните си длани и го оставих до лампата.
Изтрих топката на бравата, докато отварях вратата и отвън като я затварях. „Доджърс“ водеха със седем на три. Някаква жена в напреднал стадий на почерпка пееше за Франки и Джони — затворническата версия — с глас, на който и уискито не бе помогнало. Гърлен мъжки бас й изръмжа да си затваря устата, тя продължи да пее, чуха се бързи стремителни стъпки, тъп удар, писък, тя спря да пее, а бейзболният мач си продължи.
Тикнах цигара в устата си, запалих, слязох обратно по стълбите, застанах в полутъмния ъгъл на коридора и се загледах в малката табела, на която пишеше: „Домоуправител, стая 106“.
Глупак бях, че я погледнах. Съзерцавах я дълго и яростно гризях цигарата.
После се обърнах и тръгнах по коридора към задната част на къщата. Малка емайлирана табелка на една от вратите гласеше: „Управител“. Почуках.
9
Бутна се стол, потътриха се крака, вратата се отвори.
— Вие ли сте домоуправителят?
— Да.
Гласът беше същият, който чух по телефона да говори с Илайша Морнингстар.
Държеше празна мръсна чаша. Приличаше на съд, в който е живяла златна рибка. Длъгнест мъж с морковенорижа коса, която растеше ниско от челото. Главата му дълга и тясна, бъкаща от евтино лукавство. Зеленикави очи надничаха изпод оранжеви вежди. Ушите му бяха големи, при по-силен вятър можеха да плющят. Дълъг нос, дето се вре навсякъде. Цялото му лице имаше тренирано изражение — лице, което знае да пази тайна, лице с непринуденото спокойствие на труп в моргата.
Жилетката му бе разкопчана, сако нямаше, видях усукан ланец и сини ластици с метални закопчалки за поддържане на ръкави.
— Мистър Ансън? — запитах аз.
— Двеста и четири.
— Няма го там.
— А аз какво да направя — яйце ли да снеса?
— Оригинално — рекох. — Редовно ли снасяш, или днес ти е рожденият ден?
— Омитай се — каза. — Изчезвай.
Понечи да затвори. Размисли, пак отвори вратата и се доизказа:
— Пръждосвай се! Обирай си крушите! Изпарявай се!
И след като недвусмислено ми даде да разбера какво иска да каже, отново понечи да затвори.
Аз се подпрях на вратата. Той я натисна отвътре. Лицата ни почти се допряха.