— Петарка — рекох.
Това го срази. Така внезапно отвори, че трябваше чевръсто да пристъпя напред, за да не го фрасна с глава по брадичката.
— Влез — рече той.
Дневна със сгъваемо легло, стереотипът точно спазен чак до настолната лампа с абажур от нагъната хартия и стъкления пепелник. Стените обаче бяха боядисани в цвета на жълтък. Липсваха само няколко изрисувани върху жълтото черни паяка, та човек да получи жлъчна криза.
— Седни — каза той, докато затваряше вратата. Седнах. Огледахме се един друг с чистите невинни очи на търговци на коли на старо.
— Бира?
— С удоволствие.
Отвори две консерви, напълни замацаната чаша и посегна за втора като нея. Казах, че ще пия направо от консервата. Подаде ми я.
— Десет цента — рече.
Дадох му десет цента. Пусна ги в джоба на жилетката си и продължи да ме гледа. Придърпа стол, седна и протегна костеливите си щръкнали колене. Пусна ръцете си да висят между тях.
— Не ме интересува твоята петарка — заяви.
— Чудесно — рекох. — И без това нямах намерение да ти я дам.
— Умник. Какво става? Нашто общежитие е напълно почтено. Никакви такива-онакива.
— И е много тихо — додадох. — Горе, ако се напънеш, ще чуеш крясък на орел.
Усмивката му беше широка, почти цял сантиметър.
— Не е лесно да ме разсмееш — рече.
— Също като кралица Виктория.
— Туй не го разбирам.
— Аз и не очаквам чудеса.
Безсмислената размяна на думи ми оказа охладително, ободрително въздействие, създаде остро, ръбато настроение.
Извадих си портфейла и избрах една визитна картичка. Не беше от моите. На нея пишеше: „Джеймз Полък, застрахователен агент“. Опитах се да си спомня как изглеждаше Джеймз Полък и къде го бях срещал. Не можах. Подадох картичката на морковнорижия.
Той я прочете и се почеса с нея по носа.
— Накриво ли е стъпил? — попита той, лепнал зелените си очи за лицето ми.
— Скъпоценности — казах и махнах с ръка.
Той обмисли отговора ми. Докато мислеше, аз се опитвах да отгатна дали изобщо му пука. Изглежда не.
— И такива ги имаме от време на време — призна след малко. — Кво да се прави? Макар че той не ми мязаше на такъв. Кротък ми се видя.
— Може и да са ме метнали — казах. Описах му как изглежда Джордж Ансън Филипс, Джордж Ансън Филипс жив с кафявия си костюм и слънчевите очила и шоколадовата панамена шапка с жълтокафява панделка. Почудих се какво ли е станало с шапката. Там я нямаше. Сигурно се бе отървал от нея — сметнал я е за прекалено крещяща. Русата му коса почти с нищо не беше по-добра. — Той ли е?
На рижия му трябваше време, за да реши какво да отговори. Най-сетне кимна, като ме следеше внимателно със зелените си очи, кльощавата му жилава ръка поднесе картичката към устата и я прокара по зъбите като пръчка по ограда от железни колове.
— Хич не го взех за мошеник. Ама хора всякакви. Тук е само от месец. Ако мязаше на такъв, нямаше да го пусна.
Добре се постарах да не се изхиля в лицето му.
— Кво ще кажеш да претърсим стаята, докато го няма? — предложих.
Той поклати глава.
— Мистър Палермо няма да хареса тая работа.
— Кой е мистър Палермо?
— Собственикът. Отсреща. Погребалното бюро е негово. Таз къща също и още много други. Кажи-речи, целият квартал, нали разбираш? — Помръдна с устни и запримигва с дясното око. — Като има избори, той решава за кого ще се гласува. Не е случаен.
— Тогава, докато провежда избори или подмята трупове, дай да се качим с теб и да хвърлим едно око.
— Гледай да не ме ядосаш — отсече рижият.
— Така ще ме разстроиш, че няма да мога да заспя довечера — отвърнах. — Давай да се качваме.
Замерих кошчето с празната консерва, тя отскочи и се търколи в средата на стаята. Рижият внезапно стана, разкрачи широко крака, избърса едната си ръка о другата и захапа със зъби долната си устна.
— Спомена нещо за петарка — рече той и сви рамене.
— Това беше много отдавна. Вече размислих. Дай да се качваме.
— Ако само още веднъж го повториш… — плъзна той дясната си ръка към хълбока.
— Ако смяташ да вадиш пищов, мистър Палермо хич няма да е доволен.
— По дяволите мистър Палермо — изрепчи се той с неочаквано разярен глас и лице, което не по-малко неочаквано пламна тъмночервено.
— Мистър Палермо ще се радва да узнае как се отнасяш към него.
— Виж кво — бавно произнесе рижият, отпусна ръка и наведе тялото си напред, като навря лице в моето. — Виж кво! Аз си седях мирно и кротко и си пиех биричка-две. Може и три. Може и девет. Кво толкоз? Никого не закачах. Денят беше хубав, мислех, че и нощта ще е такава. И изведнъж — ти.