Той махна яростно с ръка.
— Дай да се качим да претършуваме стаята — казах аз. Той изхвърли напред два здраво стиснати юмрука. После разпери длани и силно опъна пръсти. Носът му остро потръпна.
— Ако не беше работата… — започна. Аз отворих уста. — Само не го казвай! — изрева той.
Сложи си шапка, но не и сако, издърпа едно чекмедже, извади връзка ключове, мина покрай мен да отвори вратата, застана до нея и отсечено ми кимна. Лицето му беше все тъй бясно.
Излязохме в коридора и се изкачихме по стълбите. Мачът беше свършил и мястото му бе заето от танцова музика. Оглушителна танцова музика. Рижият избра един ключ от връзката и го пъхна в ключалката на стая 204. Внезапно истеричен женски писък се присъедини към оркестъра, който гърмеше в стаята зад гърба ни.
Рижият измъкна ключа и ми се озъби. Пресече тесния коридор и задумка по отсрещната врата. Наложи се да блъска силно и дълго, за да му обърнат внимание. После вратата рязко се отвори и руса жена с остри черти, ален панталон и зелен пуловер ни загледа с навъсени очи, едното от които бе подпухнало, а другото — насинено преди няколко дена. Синина имаше и на шията, а в ръка държеше висока чаша с хладна кехлибарена течност.
— Спирайте гайдата, и то веднага! — нареди рижият. — Голяма гюрултия вдигате! Втори път няма да ви предупреждавам. Направо ще викам полиция.
Жената погледна през рамо и надвика радиото:
— Ей, Дел! Тоя вика да спрем гайдата! Ще го фраснеш ли? Изскърца стол, радиото рязко млъкна, набит мургав мъж с ядосан поглед се появи зад русата, отмести я с една ръка и войнствено вирна глава. Имаше нужда от избръсване. Беше по панталони, обувки и потник.
Заприщи прага с крака, пое със свистене въздух през носа и каза:
— Я да се разкарате! Тъкмо се връщам от обяд. От гнусен обяд. Така че не ви препоръчвам да ми продавате номера.
Беше много пиян, но по един трениран от дългогодишна практика начин.
— Чухте, мистър Хенч — настоя рижият. — По-тихо с радиото и стига с тая дандания!
Мъжът, когото нарекоха Хенч, рече:
— Слушай, пръдльо…
Изнесе тежко десния си крак напред, за да го стовари с все сила. Левият крак на домоуправителя не изчака да бъде стъпкан. Кльощавото тяло бързо отскочи и захвърлената връзка ключове тупна отзад на пода и издрънча във вратата на стая 204. Дясната ръка на рижия описа широк кръг и се появи стиснала жилава кожена палка.
— Аха! — рече Хенч, загреба с космати ръце две шепи въздух, сви ръце а юмруци и силно замахна към празното пространство.
Домоуправителят го тресна по темето, а жената изпищя отново и плисна течността от чашата в лицето на любимия. Дали защото имаше възможността да го направи безнаказано, или по погрешка — не мога да кажа.
Хенч се извърна заслепен. По лицето му се стичаше уиски. Препъна се и с рязко олюляване хукна през стаята, като всяка стъпка заплашваше да го просне по лице, Сгъваемото легло бе разгънато и разхвърляно. Хенч се приземи на едно коляно отгоре му и мушна ръка под възглавницата.
— Внимавай, пищов! — казах аз.
— Ще се оправя — процеди през зъби рижият и плъзна дясната си ръка, вече празна, под разкопчаната жилетка.
Хенч беше качил и второто си коляно на леглото. Сега пак свали единия крак, обърна се и в дясната му ръка се оказа черен пищов с късо дуло. Той го гледаше вторачено, без изобщо да го държи за ръкохватката — просто лежеше на дланта му.
— Хвърли го! — нареди домоуправителят с напрегнат глас и влезе в стаята.
Русата чевръсто се метна на гърба му и опаса с дългите си зелени ръце врата му, като крещеше сладострастно. Рижият се олюля, изпсува и размаха пистолета си.
— Давай, Дел! — крещеше русата. — Сега ти е паднал! Хенч, с едната ръка опряна на леглото, единият крак стъпил на пода, двете колене свити, дясната ръка с пистолет в дланта, впил очи в него, бавно се отблъсна от леглото, изправи се на крака и изръмжа дълбоко от гърлото си:
— Туй не е моят патлак!
Аз избавих рижия от неговия, който никак не му стоеше добре, и го заобиколих, като го оставих сам да тръшне както може русата от гърба си. В дъното на коридора хлопна врата и към нас се зададоха стъпки.
— Остави пищова, Хенч! — рекох аз.
Той ме погледна, озадачените му тъмни очи внезапно бяха изтрезнели.
— Туй не е моят пищов — повтори той и го протегна напред в дланта си. — Моят е Колт, калибър 32, за стрелба отблизо.
Взех го от ръката му. Не направи никакъв опит да ме спре.
Седна на леглото, бавно заразтрива темето си и се навъси в мъчителен опит да се замисли.
— Откъде, по дяволите… — Гласът му замря, той поклати глава и се намръщи.
Помирисах пистолета. С него беше стреляно. Извадих пълнителя и преброих куршумите през малките странични дупки. Бяха шест. С този в цевта ставаха седем. Пищовът беше Колт, калибър 32, автоматичен, за осем куршума. С него беше стреляно. Ако не е бил презареден, изстрелян е бил само един куршум.