— Предполагам, че е бил убит малко преди да излезете — каза Брийз. — Радиото е заглушило почти изцяло изстрела. И сигурно сте оставили вратата отключена. Ако не и отворена.
— Нищо чудно — уморено се съгласи Хенч. — Ти спомняш ли си, душко?
Жената отново отказа да му отговори или поне да го погледне.
— Вратата сте оставили отключена или отворена. Убиецът ви е чул да излизате. Влязъл е вътре с намерението да се отърве от оръжието, вижда, че леглото е разгънато, отива до него, пъха пищова под възглавницата и какво да види — там го чака друг пищов. И той, разбира се, го взема. Въпросът е следният: ако е искал да се отърве от оръжието, защо не го е сторил на местопрестъплението? Защо е рискувал да влезе в друга стая? Какви са тези сложни фантасмагории?
Седях до прозореца на ръба на кушетката. Дадох своя принос към разговора със следното изказване:
— Ами ако е излязъл от стаята на Филипс и вратата се е заключила зад гърба му, преди да се сети да хвърли оръжието? Представете си, че като идва на себе си след шока от убийството, той се вижда насред коридора все така с пищова в ръка. Първата му мисъл ще е незабавно да се отърве от него. Вижда, че вратата на Хенч е отворена, чул ги е да се отдалечават по коридора…
Брийз ми метна един поглед и изръмжа:
— Не твърдя, че не е било така. Само разсъждавам. — И пак насочи вниманието си към Хенч. — Така че сега, ако се окаже, че това наистина е пистолетът, с който е убит Ансън, ще трябва да търсим твоя. И докато вършим тази работа, вие с младата дама трябва да сте ни подръка. Ясно ти е, нали?
— Колкото и да ме обработват ваште момчета, пак няма да ме накарат да променя думите си — рече Хенч.
— Е, поне ще опитаме — добродушно каза Брийз. — Така че най-добре да тръгваме. — Той стана, обърна се и събори смачканите вестници от стола на пода. Отиде до вратата и оттам рече на жената: — Хайде, сестро, тръгваш ли, или да викам някоя колежка да се оправя с теб?
Жената върху леглото не му отговори.
— Трябва да си пийна — обади се Хенч. — Трябва веднага да си пийна.
— Не и пред очите ми — заяви Брийз и излезе.
Хенч прекоси стаята, пъхна гърлото на едно шише направо в устата си и закъркори. Свали бутилката, погледна какво е останало и отиде при жената. Бутна я по рамото.
— Ставай и пийни малко — изръмжа заповеднически.
Тя само зяпаше тавана. Нито му отговори, нито даде да се разбере, че го е чула.
— Остави я — рекох. — Шок.
Хенч довърши, каквото имаше в шишето, внимателно го остави на пода, погледна пак към жената, обърна й гръб и се вторачи намръщено в краката си.
— Божичко, що не мога да си спомня по-добре — промърмори тихо.
Брийз се върна с някакъв млад цивилен полицай със свежо лице.
— Това е лейтенант Спанглър. Той ще ви отведе. Хайде, размърдайте се.
Хенч пак отиде до леглото и разтърси жената за рамото.
— Ставай, душко! Трябва да се поразходим.
Тя извърна очи, без да помръдне глава, и бавно го изгледа. Седна в леглото, подпря се на една ръка, прехвърли крака на пода, стъпи и тупна силно с десния крак, сякаш бе парализиран.
— Кофти, момичето ми, но нали знаеш — няма как — каза Хенч.
Жената поднесе ръка към устата си и захапа малкия си пръст, вперила в него неподвижен поглед. Сетне най-неочаквано замахна с ръка и с всичка сила го фрасна през лицето. След това почти тичешком напусна стаята.
Дълго време Хенч не помръдна. От коридора долиташе неясен, приглушен говор, от улицата — неясен, приглушен шум от коли. Хенч сви масивните си рамене, после ги изправи и бавно огледа цялата стая, сякаш не очакваше да я види скоро или пък изобщо. Сетне мина покрай младия полицай със свежото лице.
Полицаят също излезе. Вратата се затвори. Неясният говор отвън стана още по-приглушен, а двамата с Брийз седяхме и се гледахме с тежки погледи.
11
След известно време на Брийз му писна да ме гледа и измъкна от джоба си пура. Разцепи с ножче целофанената й обвивка, обряза крайчето, старателно взе да я пали, като я въртеше на пламъка, отдръпна горящата клечка, замислено се втренчи в празното пространство и задърпа от пурата, за да се увери, че гори точно тъй, както му се искаше. После с бавно тръскане изгаси клечката и се пресегна да я остави на перваза на отворения прозорец. И отново взе да ме гледа.
— Ние с теб ще се спогодим — каза ми той.
— Чудесно.
— Не си на това мнение, но ще се спогодим. И не защото си ми харесал от пръв поглед. Просто така работя. Всичко да е ясно. Всичко да е разумно. Всичко да е кротко. А не като тази дама. Такива като нея цял живот си търсят белята, а като я намерят, за това е виновен първият мъж, в когото успеят да забият нокти.