— Насинил я е на едно-две места — рекох. — Това няма да я накара да си умре от любов по него.
— Виждам, че разбираш от жени.
— Не разбирам и това много ми помага в работата. Така съм непредубеден.
Той кимна и разгледа върха на пурата си. Извади хартийка от джоба си и прочете:
— „Делмар Б. Хенч, четиридесет и пет годишен, барман, безработен. Мейбел Мастърз, двадесет и шест годишна, танцьорка.“ Това е всичко, което знам за тях. И имам чувството, че няма какво друго да науча.
— Не мислиш значи, че е застрелял Ансън? Той ме изгледа без удоволствие.
— Братче, та аз току-що пристигам. — Извади визитна картичка от джоба си: — „Джеймз Б. Полък, застрахователен агент“. Какво значи това?
— В квартал като този е проява на лош вкус да използуваш собственото си име — рекох. — И Ансън е мислел същото.
— Че какво му е на квартала?
— Кажи-речи, всичко.
— Много ми се иска да чуя какво знаеш за убития.
— Вече ти казах.
— Пак ми кажи. На толкова неща се наслушах, че вече всичко обърках.
— Знам какво пише на визитната му картичка — че се казва Джордж Ансън Филипс, че се представяше за частен детектив. Стоеше в коридора до кантората ми, като излязох да обядвам. Влачи се подире ми до центъра на града, до фоайето на хотел „Метропол“. Аз го заведох там. Заговорих го и той си призна, че ме следи и че това било, защото искал да разбере дали съм достатъчно интелигентен, та да сме се сработели. Врели-некипели, естествено. По всяка вероятност още не е бил решил какво да прави и е чакал обстоятелствата да решат вместо него. Каза, че бил нает да свърши някаква работа, но в хода на разследването се усъмнил и искал да обедини сили с някой по-опитен от него, макар че ако питаш мен, той изобщо нямаше никакъв опит. Поне ако съдя по действията му.
— И единствената причина, за да се спре на теб, е, че преди шест години си разследвал някакъв случай във Вентура, докато той работел там като заместник-шериф.
— Това имам да кажа — отговорих.
— Не си длъжен обаче да държиш толкова на вече казаното — спокойно рече Брийз. — Винаги можеш да ни сервираш нещо по-добро.
— И това го бива. Бива го в този смисъл, че не може да не е вярно, щом звучи тъй зле.
Той кимна с голямата си тежка глава.
— Какво мислиш по въпроса?
— Огледахте ли кантората на Филипс? — попитах аз. Брийз поклати отрицателно глава.
— Според мен след огледа ще ви стане ясно, че е бил нает заради своята наивност. Казали са му да наеме тази стая под фалшиво име и да свърши нещо, което не се е оказало по вкуса му. Изплашил се. Имал нужда от приятел, от помощ. Фактът, че се е спрял на мен след толкова колебания и без да знае почти нищо за мен, говори, че не е познавал много хора от нашия бранш.
Брийз извади носната си кърпа и отново попи потта от главата и лицето си.
— Това обаче не обяснява защо е вървял подире ти като изгубено пале, вместо да дойде направо в кантората ти.
— Така е — съгласих се. — Не обяснява.
— А ти можеш ли да го обясниш?
— Не. Не съвсем.
— И все пак? Как би се опитал да го обясниш?
— Вече го направих по единствения начин, който ми е известен. Колебаел се е дали да ме заговори. Чакал е да стане нещо и то да реши вместо него. Аз свърших тази работа, като го заговорих пръв.
— Прекалено е просто — не се съгласи Брийз. — Толкова е просто, че смърди отдалеч.
— Може и да си прав.
— Та значи в резултат на този малък разговор във фоайето на хотела един съвсем непознат човек те кани у дома и ти връчва ключа си. Защото искал да разговаря с теб.
— Да.
— А защо не ти го каза още там?
— Бързах за среща.
— Делова?
Кимнах.
— Аха. Върху какво работиш?
Поклатих глава и не отговорих.
— Става дума за убийство. Ще се наложи да ми кажеш.
Пак поклатих глава. Той порозовя.
— Виж какво — рече напрегнато. — Длъжен си.
— Съжалявам, Брийз, но както потръгнаха нещата, съвсем не съм убеден в това.
— Известно ти е, разбира се, че мога да те прибера в участъка като важен свидетел — небрежно подхвърли той.
— На какво основание?
— На основание на това, че ти си намерил трупа, че си се представил на домоуправителя под фалшиво име и че не даваш задоволителен отговор за връзките ти с убития.
— Ще го направиш ли? — попитах.
— Имаш ли си адвокат? — усмихна се той накриво.
— Познавам няколко. Нямам постоянен адвокат на договор.
— А от нашите шефове познаваш ли някого?
— Не. Разговарял съм с един-двама, но може и да не ме помнят.
— Но имаш връзки в кметството и така нататък, нали?
— Я ми разкажи за тях. Ще ми е приятно да те послушам.