— Слушай, брат — рече той сериозно. — Все някакви приятели трябва да имаш. Не може без това.
— Имам един добър приятел в главното полицейско управление, но не бих искал да го забърквам в тази работа.
Той повдигна вежди.
— Че защо? Май ще имаш нужда от приятели. Блага дума от познат полицай може да свърши добра работа.
— Той ми е личен приятел. Не го използувам и не се крия зад гърба му. Ако загазя, няма да му направя голяма услуга.
— А в криминалното познаваш ли някого?
— Рандъл. Ако е още в Централното криминално управление. Веднъж имахме вземане-даване във връзка с един случай. Но не си пада много по мен.
Брийз въздъхна, размърда крака и зашумоли с вестниците, които бутна от стола.
— Вярно ли е всичко това, или само се пишеш хитрец? Имам предвид важните клечки, които не познаваш.
— Вярно е. Хитър е начинът, по който използувам истината.
— Не е толкова хитро да го заявиш така направо.
— Аз пък мисля, че е.
Той обхвана с луничавата си лапа цялата долна половина на лицето си и стисна пръсти. Когато ги отмести, по страните му останаха кръгли червени отпечатъци. Гледах как постепенно избледняват.
— Защо не се омиташ и не оставиш човек да си гледа работата? — тросна ми се той.
Станах, кимнах и се запътих към вратата. Брийз каза зад мен:
— Дай си домашния адрес.
Дадох му го. Той го записа.
— Довиждане — рече погребално. — Да не напускаш града. Ще ми трябват показанията ти — може би още тази вечер.
Излязох. Отвън на площадката стояха двама униформени полицаи. Вратата отсреща беше разтворена и един човек снемаше отпечатъците от пръсти. Долу в коридора се натъкнах на още двама полицаи, по един във всеки край. Не зърнах рижия управител. Излязох през входната врата. Линейката тъкмо потегляше. От двете страни на улицата се тълпеше народ — не колкото би се събрал в някой друг квартал.
Тръгнах по тротоара. Някакъв мъж ме дръпна за ръкава.
— Кво е станало, приятелче?
Издърпах си ръката, без да отговоря, без да вдигна очи, и продължих надолу по улицата към колата си.
12
Беше седем без четвърт, когато влязох в кантората си, щракнах лампата и вдигнах някакво листче от пода. Беше съобщение от куриерската служба, която ме уведомяваше, че на мое име има пакет, който ще ми бъде доставен при поискване по всяко време на денонощието. Оставих бележката върху бюрото, свалих си сакото и отворих прозорците. Извадих преполовената бутилка уиски „Оулд Тейлър“ от страничното отделение на бюрото и отпих, като си нажабурих устата, преди да глътна. Постоях тъй, хванал гърлото на хладната бутилка, и се чудех какво ли е да си ченге от отдела за разследване на убийства, да откриваш непрекъснато трупове, без изобщо да ти пука, да не се измъкваш, изтривайки внимателно бравите след себе си, да не се чудиш колко можеш да кажеш, без да навредиш на клиента си, нито пък колко да не кажеш, без да навредиш прекалено на самия себе си. Реших, че не е работа за мен.
Придърпах телефона, погледнах номера на листчето хартия и го набрах.
Навън се смрачаваше. Фучащият шум на уличното движение чувствително бе позамрял и въздухът, който нахлуваше през отворения прозорец, все още неохладен от нощта, довяваше уморения, присъщ на края на деня мирис на прах, автомобилни пари, слънчева топлина, излъчваща се от напечени стени и тротоари, далечната миризма на храна от хиляди ресторанти и може би чак от населените хълмове на Холивуд — ако имаш нос на ловджийска хрътка, — едва доловимия дъх на котарак, изпускан в горещо време от евкалиптовите дървета.
Седях и пушех. След десет минути на вратата се почука и аз отворих на момче с униформена шапка, подписах се и то ми връчи малко квадратно пакетче, не по-широко от седем-осем сантиметра, ако имаше и толкова. Дадох на момчето десет цента и го чух да си подсвирква на път към асансьора.
На етикета прочетох името и адреса си, изписани с мастило на ръка и доста добре подражаващи на печатни букви, по-големи и по-тънки от дванадесет пункта. Срязах канапчето, което крепеше етикета към пакетчето, и развих тънката кафява хартия. Отдолу се подаде евтина картонена кутийка, също облепена с кафява хартия с „Made in Japan“, ударен с гумен печат. Беше от онези кутийки, в които опаковат малки фигури на животни или нефритени миниатюрки в японските магазини. Капакът се спускаше, плътно прилепнал до дъното на вътрешната половина на кутийката. Издържах го и видях парче от мека салфетка и късче памук. Разделих ги и пред очите ми лъсна златна монета колкото половин долар, блестяща и лъскава, сякаш, току-що излязла от монетния двор.