На горната страна беше изобразен орел с разперени криле и гербов щит вместо гърди, а инициалите Е. Б. пробиваха дясното крило. Около тях имаше тесен декоративен кръг, а между него и гладкия необрязан ръб на монетата пишеше: „Е Pluribus Unum“. Най-долу — годината: 1787.
Обърнах монетата в ръката си. Беше студена и тежка и усетих дланта си влажна под нея. На тази страна бе изобразено изгряващо или залязващо слънце, подаващо се иззад остър планински връх, около него — двоен кръг от нещо като дъбови листа и още латински думи: Nova Eboraca Columbia Excelsior. В долната част, пак с главни букви, името: БРАШЪР.
Пред мен бе Брашъровият дублон.
Нито в кутията, нито в хартията, нито върху нея имаше нещо друго. Изписаните на ръка печатни букви не ми говореха нищо. Не познавах човек, който да пише по този начин.
Взех празна кесия от тютюн за лула, напълних я до половината, увих монетата в парче салфетка, стегнах я с ластиче, напъхах я в кесията и сложих отгоре още тютюн. Затворих ципа и я мушнах в джоба си. Обвивката, канапа, кутийката и етикета заключих в един от шкафовете, седнах и набрах номера на Илайша Морнингстар. Осем пъти прозвуча свободен сигнал. Никой не вдигна. Аз и не очаквах. Затворих, намерих името на Илайша Морнингстар в телефонния указател и видях, че няма домашен телефон нито в Лос Анжелос, нито в някое от околните градчета, включени в указателя.
Извадих от бюрото кобур, препасах го през рамо, мушнах вътре един автоматичен „Колт“, калибър 38, сложих си шапката и сакото, затворих пак прозорците, прибрах уискито, изгасих лампите и вече бях отворил външната врата, когато иззвъня телефонът.
Звънецът прокънтя зловещо, но не че му имаше нещо, а защото тъй го чуха ушите ми. Замръзнах напрегнат, с разкривени в ухилена гримаса устни. Зад затворените прозорци святкаха неонови светлини. Застоялият въздух не трепваше. Отвън в коридора беше тихо. Телефонният звън отекна в тъмнината, отмерен и силен.
Върнах се, наведох се над бюрото и вдигнах слушалката. Чу се щракване, леко бръмчене в жицата и нищо повече. Прекъснах връзката и останах тъй в тъмнината, наведен над бюрото, стиснал слушалката в една ръка и притиснал вилката с другата. Не знаех какво чакам.
Телефонът иззвъня отново. Прочистих гърлото си и отново долепих слушалката до ухото си, без да казвам нищо.
Стояхме и мълчахме и двамата, на километри един от друг, всеки стиснал здраво телефонната слушалка, дишащ в нея, слухтящ и недолавящ нищо отсреща, нито дори дишането на другия.
Сетне, след много време, както ми се стори, долетя тих далечен шепот, който отрони кухо, беззвучно:
— Лошо ти се пише, Марлоу.
Отново щракване и бръмчене в жицата и аз затворих, прекосих стаята и излязох.
13
Поех на запад по Булеварда на залеза, пообиколих няколко улици, без да установя дали някой ме следи, паркирах до една дрогерия и влязох вътре в телефонната кабина. Пуснах монетата и поръчах на телефонистката разговор с Пасадина. Тя ми каза колко още монети да пусна.
Обади се ръбест и студен глас:
— Тук домът на мисис Мърдок.
— Филип Марлоу на телефона. Искам да говоря с мисис Мърдок.
Казаха ми да почакам. Сетне мек, но много ясен глас попита:
— Мистър Марлоу ли е? Мисиз Мърдок почива в момента. Можете ли да ми предадете каквото има?
— Не биваше да му казваш.
— Аз… на кого?…
— На оня лигльо, дето му плачеш в кърпичката.
— Как смеете!
— Толкоз по въпроса. А сега ме свържи с мисис Мърдок. Трябва.
— Добре. Ще опитам.
Ясният мек глас изчезна и аз чаках ли, чаках. Трябваше да я повдигнат, да я подпрат на възглавници, да издърпат бутилката портвайн от яката сива лапа и да закрепят слушалката в ръката й. Внезапно някой се прокашля в слушалката. Като товарен влак, минаващ през тунел.
— Тук мисис Мърдок.
— Можете ли да идентифицирате частната ви собственост, за която разговаряхме тази сутрин, мисис Мърдок? Искам да кажа, можете ли да я различите сред други досущ като нея?
— Хм… има ли и други като нея?
— Не може да няма. Доколкото ми е известно, десетки, ако не и стотици. Десетки със сигурност. Естествено, не ги знам къде са.
Тя се изкашля.
— Всъщност не я познавам кой знае колко добре. Предполагам, че при това положение не бих могла да я идентифицирам. Но предвид обстоятелствата…
— Точно за това Говоря, мисис Мърдок. За да се идентифицира, ще се наложи едцо проследяване на историята на пред мета и това неизбежно ще ви въвлече в цялата работа. Иначе няма да е убедително.
— Да. Сигурно сте прав. Защо? Да не би да знаете къде е?
— Морнингстар твърди, че я виждал. Твърди, че са му я предлагали да я купи — както вие подозирахте. Той отказал. Продавачът не бил жена — така каза. Това нищо не значи, защото ми описа най-подробно човека, който или е негова измишльотина, или го познава твърде добре. Така че продавачът може да е била жена.