— Ясно. Вече е без значение.
— Без значение ли?
— Да. Нещо друго имате ли да ми докладвате?
— Искам да ви задам още един въпрос. Познавате ли млад рус мъж на име Джордж Ансън Филипс? Набит, ходи с кафяв костюм и тъмна панамена шапка с шарена панделка. Днес така беше облечен. Твърдеше, че е частен детектив.
— Не. Защо трябва да го познавам?
— Не знам. Замесен е по някакъв начин в тази история. Според мен именно той се е помъчил да продаде предмета. Морнингстар се опита да се свърже с него, след като си тръгнах. Промъкнах се обратно в кантората му и подслушвах.
— Какво?!
— Промъкнах се.
— Без остроумия, мистър Марлоу. Друго имате ли?
— Да. Обещах да платя на Морнингстар хиляда долара, да ми върне… предмета. Каза, че можел да го откупи за осемстотин…
— И откъде възнамерявахте да вземете парите, ако смея да попитам?
— Аз само си приказвах. Този Морнингстар е голям шмекер. С него само така може да се разговаря. Пък и вие може да промените отношението си и да решите да платите. Няма да ви увещавам. Винаги можете да се обърнете към полицията. Но ако си имате причини да не замесвате полицията, това е единственият начин да си я получите обратно. Като я купите.
Сигурно щях да продължа в този стил още дълго време, без дори да знам какво се опитвам да кажа, ако тя не беше излаяла като тюлен, с което ми затвори устата.
— Всичко това е вече излишно, мистър Марлоу. Реших да се откажа от услугите ви. Монетата ми бе върната.
— Почакайте един момент — рекох аз. Оставих слушалката на поличката, отворих вратата на кабинката и напълних гърдите си с онова, което в дрогерията използуваха за въздух. Никой не ми обръщаше внимание. Отсреща продавачът в светлосиня престилка разговаряше с някого през щанда за цигари. Помощникът му бършеше чаши до машината за газирани напитки. Две момичета в панталони играеха на флипъра. Висок кльощав субект с черна риза и бледожълто шалче на врата прехвърляше списанията на стойката. Нямаше вид на гангстер.
Дръпнах вратата на кабината, вдигнах слушалката и казах:
— Някакъв плъх беше загризал обувката ми. Сега вече всичко е наред. Та казвате, че са ви я върнали. Толкоз просто. Как така?
— Надявам се, че не сте прекалено разочарован — рече ми тя с безкомпромисния си баритон. — Обстоятелствата леко ме затрудняват. Може да реша да ви дам обяснение, а може и да не ви дам. Тъй като не желая да продължите търсенето, задръжте аванса като цялостно разплащане.
— Нека се изясним — настоях аз. — Действително сте получили монетата — а не само обещание да ви я върнат, така ли?
— Естествено. Освен това вече се уморих. Така че ако вие…
— Момент, мисис Мърдок. Не е толкова просто. Разни неща се случиха.
— Утре заран можете да ми разкажете за тях — рязко ме прекъсна тя и затвори.
Измъкнах се от кабината и запалих цигара с надебелели, непохватни пръсти. Тръгнах през дрогерията. Продавачът този път беше сам. Подостряше молив с джобно ножче, много съсредоточен, смръщил вежди.
— Какво хубаво подострено моливче — рекох аз.
Той вдигна глава изненадан. Момичетата пред флипъра ме погледнаха изумено. Приближих се до тях и се погледнах в огледалото зад щанда. Имах учуден вид. Седнах на едно от високите столчета и поръчах:
— Двойно шотландско. Без вода.
Човекът зад щанда ме изгледа изненадано.
— Извинете, сър, това не е бар. Можете да си купите цяла бутилка на щанда за напитки.
— Вярно — казах. — Извинете, преживях шок. Малко съм замаян. Дайте ми едно кафе, слабо, и сандвич с много тънък резен шунка и стар хляб. Не, по-добре още да не ям. Довиждане.
Слязох от столчето и се запътих към вратата насред тишина, гръмка като цял тон въглища, падащи в шахта. Човекът с черната риза и жълтото шалче ме гледаше насмешливо зад един брой „Нова република“.
— Зарежи тази глупост и забий нос в нещо по-съществено, като порнографско списание — рекох му аз от чисто приятелски чувства.
Излязох. Зад мен някой каза:
— Холивуд е пълен с такива.
14
Беше се надигнал вятър със сух, напрегнат привкус, клатеше върховете на дърветата, караше уличната лампа в страничната уличка да хвърля сянка като пълзяща лава. Направих завой и отново тръгнах на изток.
Заложното магазинче се намираше на „Санта Моника“, близо до Уилкокс — тихо старомодно местенце, нежно плискано от вълните на времето. На витрината имаше всичко, което може да ти мине през ума, от комплект мухи за ловене на пъстърва в тънка дървена кутия до портативен орган, от сгъваема детска количка до скъп фотоапарат с десетсантиметров обектив, от седефен лорнет в избелял плюшен калъф до „Колт“, калибър 44, само за един изстрел — модел, който все още произвеждат за пазачите на реда и закона в западните щати, защото дядовците им на него са ги учили как да изтъняват с пила спусъка и как да стрелят с издърпване на петлето назад.