Влязох в магазинчето, над главата ми дрънна звънче, някой затътра нозе и издуха нос далеч в дъното, след което се чуха стъпки. Стар евреин с черно кепенце на тила се приближи от другата страна на тезгяха, като ми се усмихваше над очила със стъкла половинки.
Измъкнах кесията за тютюн, извадих от нея Брашъровия дублон и го сложих върху тезгяха. Витрината отпред беше от прозрачно стъкло и аз се почувствувах гол. Никакви облечени в ламперия сепарета с ръчно изработени плювалници и автоматично затварящи се врати.
Старчето взе монетата и я вдигна.
— Златна, нали? Сигурно сте намерили имане — рече ми с леко намигване.
— Двайсет и пет долара — казах аз. — Жената и децата са гладни.
— Ах, колко ужасно. Злато е, усеща се по тежестта. Може да е само злато или платина — небрежно я претегли той върху миниатюрни везни. — Наистина е злато. Значи искате десет долара?
— Двадесет и пет.
— А какво да я правя, ако ви дам двайсет и пет? Да я продам ли? В нея може да има злато за петнадесетина долара. Добре. Петнайсет.
— Имате ли сигурен сейф?
— Господине, в нашия занаят ще намерите най-сигурните сейфове, които могат да се купят с пари. Няма за какво да се тревожите. Значи петнайсет долара?
— Пишете квитанцията.
Той я изписа отчасти с молива, отчасти с езика си. Дадох му истинското си име и адрес. Апартаментите Бристъл, 1624, Норт Бристъл авеню, Холивуд.
— Живеете в такъв квартал, а залагате вещи за петнайсет долара — тъжно отбеляза евреинът, откъсна моята половинка от квитанцията и ми брои парите.
Отидох до близката дрогерия, купих плик, помолих за писалка и изпратих квитанцията на собствения си адрес.
Отвътре бях гладен и кух. Отидох на Вайн да вечерям и след това отново подкарах към центъра. Вятърът се усилваше и ставаше все по-сух. Кормилото под пръстите ми беше като пясъчно, а ноздрите си усещах стегнати, изопнати.
Тук-там по високите здания светеха прозорци. Големият зелено-хромов магазин за конфекция на ъгъла на Девета улица и Хил Стрийт пламтеше с всичките си лампи. В Белфънт билдинг някои прозорци също светеха, но не бяха много. Същият стар кираджийски кон седеше в асансьора върху нагънатото сукно и гледаше пред себе си с невиждащи очи, кажи-речи, вече пътник.
— Знаете ли как мога да се свържа с домоуправителя? — попитах го аз.
Той бавно извърна глава и погледна през рамото ми.
— Чувам, че в Ню Йорк имало асансьори като фурии. Вземали по трийсет етажа наведнъж. Страхотна скорост. Тъй било в Ню Йорк.
— По дяволите Ню Йорк — отвърнах. — На мен ми харесва тук.
— Сигурно умни хора карат тези бързи куклички.
— Не се заблуждавай, татенце. Тия умници само натискат копчета, казват „Добро утро, мистър Едикойси“ и се любуват на забележителностите си в огледалата на кабините. Но виж, за древен модел като този трябва наистина да си човек на място. Доволен ли си?
— Работя по дванайсет часа на ден — рече той. — И съм щастлив, че имам работа.
— Гледай да не те чуят от профсъюза.
— Знаеш ли какво мисля за профсъюза? — Поклатих глава. Той ми каза. Сетне свали поглед надолу и почти ме погледна. — Не съм ли те виждал вече?
— Та какво каза за домоуправителя? — меко настоях аз.
— Преди година си строши очилата. — За малко да се изхиля. Почти му се изхилих.
— Да. Къде да го намеря по това време?
Той ме погледна почти в очите.
— А, домоуправителя ли? Трябва да си е в къщи.
— Сигурно. Вероятно. Или е отишъл на кино. А къде е това къщи? Как се казва?
— Трябва ли ти за нещо?
— Да. — Стиснах юмрук в джоба си и се опитах да се сдържа да не започна да крещя. — Трябва ми адресът на един от наемателите. Няма го в телефонния указател — имам предвид домашния му адрес. Там, където живее, когато не е на работа. Нали разбираш — дома му.
Извадих ръце от джобовете и започнах бавно да изписвам с пръсти във въздуха: у д-о-м-а.
— Кой наемател? — попита старчето.
Въпросът беше тъй конкретен, че ме стъписа.
— Мистър Морнингстар.
— Той не си е у дома. Още е в кабинета си.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм, разбира се. Аз много-много не забелязвам хората, но и той е стар като мен и него винаги го забелязвам. Още не е слизал тази вечер.