Влязох в кабината и рекох:
— Осми.
Старецът се пребори, с вратите и ние заскрибуцахме нагоре. Повече не ме погледна. Когато кабината спря и аз слязох, той не ми проговори, нито ме погледна. Остана да си седи с невиждащи очи, прегърбен върху сукното на дървената табуретка. Когато завивах в чупката на коридора, той все тъй седеше. На лицето му отново се бе върнало завеяното изражение.
В дъното на коридора светеха две остъклени врати. Виждаха се само те двете. Поспрях отвън, за да запаля цигара и да се ослушам, но не долових звук от никаква дейност. Отворих вратата, на която пишеше „Вход“, и влязох в тясната стаичка с малкото секретарско бюро. Дървената врата бе все така открехната. Запътих се към нея, почуках на дървото и рекох:
— Мистър Морнингстар.
Никакъв отговор. Тишина. Не се чуваше дори дишане. Космите на тила ми настръхнаха. Прекрачих прага. Лампата осветяваше ярко стъкления похлупак на бижутерските везни, старото, излъскано дърво около покритата с кожа повърхност на бюрото, страничните полирани плоскости, четвъртитото бомбе на черна обувка и белия памучен чорап над нея. Обувката беше наклонена под неестествен ъгъл и сочеше тавана. Останалата част от крака беше зад ъгъла на големия сейф. Влязох в стаята, сякаш газя през тресавище.
Той лежеше сгърчен, по гръб. Много сам, много умрял.
Вратата на сейфа зееше широко разтворена, а в ключалката на вътрешното отделение висеше връзка ключове. Металното чекмедже бе издърпано навън. Беше празно. А може да е имало пари.
Като че ли нищо друго в стаята не бе променено.
Джобовете на стареца бяха издърпани навън, но аз не го докоснах, освен дето се наведох и опрях опакото на дланта си до синьоморавото му лице. Като че докоснах корема на жаба. От едното слепоочие, там, където беше ударен, се процеждаше ивица кръв. Но този път във въздуха не се носеше мирис на барут и моравият цвят на лицето подсказваше, че е умрял от разрив на сърцето, вероятно предизвикан от шок и уплаха. Което пак си го правеше убийство.
Оставих лампите да светят, избърсах бравите и слязох по аварийните стълби до шестия етаж. Мимоходом четях имената по вратите — и аз не знам защо. X. Р. Тийгър, зъботехник. Л. Придвю, експерт-счетоводител, Долтън и Рийз, машинописни услуги, Е. Д. Бласкоуиц, а отдолу, по-ситно: лекар хиропрактик.
Асансьорът изръмжа нагоре, а старецът не ме погледна. Лицето му беше празно като моя мозък.
От ъгъла се обадих в най-близката болница, без да си кажа името.
15
Белите и червени кокалени фигури бяха строени върху шахматната дъска, готови за старт, с онзи напрегнат, компетентен и затруднен вид, който винаги имат в началото на партията. Беше десет часът вечерта, аз си бях у дома, с лула в устата, чаша уиски до ръката и нищо в главата освен две убийства и загадката как мисис Елизабет Брайт Мърдок си е възвърнала Брашъровия дублон, докато той е бил в джоба ми.
Разтворих отпечатаната в Лайпциг брошура с партии, разигравани на шахматни турнири, избрах един бляскав дамски гамбит, преместих бялата пионка на Д4 и на вратата се позвъни.
Заобиколих масичката, взех пистолета от сваленото крило на дъбовия секретер и тръгнах към вратата, като го държах ниско до дясното си бедро.
— Кой е?
— Брийз.
Върнах се при секретера, за да оставя пистолета, преди да отворя. Брийз стоеше все тъй едър и раздърпан, само че малко по-уморен. С него беше Спанглър, младото ченге със свежо лице. Те ме подкараха уж без да искат, обратно към всекидневната и Спанглър затвори вратата. Живите му млади очи шареха наоколо, а Брийз задържа старите си, по-тежки очи по-дълго върху лицето ми, после ме заобиколи и отиде при канапето.
— Огледай наоколо — рече с крайчеца на устните си. Спанглър остави вратата на мира, прекоси стаята, влезе в малката трапезария, надзърна, върна се и изчезна в коридора. Вратата на банята изскърца, стъпките му продължиха по-нататък.
Брийз свали шапка и попи с кърпа полуплешивото си теме. Отдалече се отваряха и затваряха врати. На килери. Спанглър се върна.
— Няма никой.
Брийз кимна и седна, като сложи панамената шапка до себе си. Спанглър видя пистолета върху секретера.
— Може ли да го разгледам?
— Вървете по дяволите и двамата!
Младият отиде при оръжието и тикна дулото под носа си, за да го подуши. Извади пълнителя, изхвърли патрона от цевта и го пъхна обратно в пълнителя. Остави го на бюрото, вдигна пистолета нагоре и през опразнената цев мина светлина. И като го държеше така, затвори едното си око и надникна вътре.
— Има малко прах — рече. — Не много.
— А ти какво очакваше? — попитах. — Рубини?